Грабна раницата, метна я на рамо и се обърна към останалите.
— Деветият в списъка — повтори Пейдж. — И се пази.
Травис успя да се усмихне. Нямаше вече секунди за горене. Въпреки това изгори една. Коленичи и я целуна. Меко, силно, бързо. Стана, погледна я за още половин секунда и изтича от стаята, като пътьом грабна карабината на единия от пазачите.
Когато стигна асансьора, вратата към стълбището потрепери. Току-що беше отворена някоя друга врата, отгоре или отдолу. Идваха.
Три натискания и задържане, докато преброи до пет. Посегна към бутона, но спря.
Вратата на офиса на Пейдж зееше на петнайсет метра от него. На бюрото й, там, където я беше оставил предишния ден, се намираше черната касета с невидимия костюм.
Двайсет секунди да стигне до него и да се върне. Нито една за мислене. Спринтира към офиса. През отворената врата. Грабна касетата, обърна се и се втурна с всички сили към асансьора. Три натискания. Задържане. Петте секунди му се видяха като минути.
Вратата на асансьора се отвори към мрака. Някъде високо отгоре струеше слаба светлина. Видя, че кабината е само на няколко етажа под него, върху покрива й имаше заплетени метални въжета. Явно спирачките се бяха задействали. Стълбата беше от лявата му страна. Той закачи касетата на колана си и се хвана за скобите.
Докато се катереше, видя, че Пейдж е била права. Горната част на шахтата бе взривена и се виждаше къс тъмновиолетово небе с няколко ярки звезди. Отворът беше десет етажа над него. Още докато си мислеше, че е невъзможно да стигне догоре, преди хората на Пилгрим да пристигнат и да видят, че вратата на асансьора е отворена, почувства как скобите под ръцете му потрепериха. Миг по-късно чу тропота на обувките им — спускаха се покрай него по стълбището от другата страна на стената. Само секунда и…
С приглушен звън вратата на шахтата се затвори на шест метра под него. Тихото тупване на затварянето идеално се смеси с трясъка на отворената врата на стълбището и тичащите стъпки по коридора.
Травис стоеше като замръзнал на стълбата с карабина, насочена към затворената врата.
Стъпките заглъхнаха.
Но скоро щяха да се върнат. След като стигнеха до конферентната зала, колко време щеше да им е нужно, за да се сетят какво е направил? И къде другаде имаше техни другари?
Преметна карабината през рамо и бързо се заизкачва. Всяка секунда бе от значение.
Пилгрим не беше с хората, които нахълтаха в помещението. Бяха петима. Въоръжени. Бесни. Стъписаха се при вида на двамата мъртъвци, после видяха кървавата следа, водеща от труповете им до групата пленници. Огледаха пода, за да проследят следата извън залата. Останаха изненадани, че не откриват нищо.
— Къде е героят? — попита онзи, който бе влязъл пръв.
Пейдж не отговори. Запита се дали няма да започнат да ги екзекутират един по един, за да ги накарат да проговорят.
После мъжът като че ли се сети — поне достатъчно, за да вземе решение. Обърна се и поведе групата си навън, като остави един да пази. След десет секунди Пейдж ги чу как спряха при асансьора и започнаха да се мъчат да отворят вратата.
Стомахът й се сви. Всичко ставаше прекалено бързо. Невъзможно бе Травис вече да е горе, освен ако не се катереше по-бързо и от маймуна. Изведнъж напрегнатите им гласове получиха ехо — бяха успели да отворят вратата. Миг по-късно вече стреляха. На автоматичен. Толкова много, че трясъкът на оръжията се сля в монотонен рев. Можеше да си ги представи как стрелят, без дори да поглеждат нагоре в шахтата. Нямаше нужда да го правят при такава огнева мощ. Нищо горе не би могло да оцелее.
Опита се да се приготви за звука, който щеше да чуе.
Чу го. Не беше готова.
Човешки писък, изпълнен с онзи ужас, който може да бъде предизвикан единствено от нещо първично. Като дълго падане. Писъкът отекна някъде високо горе в шахтата. Последва тишина — дори стрелбата спря. Секунда по-късно дойде и ударът — нещо се стовари върху покрива на кабината с такъв трясък, сякаш се бе взривила граната.
Ефектът от звука беше такъв, все едно бе паднало собственото й тяло. От очите й отново рукнаха сълзи, не можеше да ги спре. Не помогнаха за болката.
Гласове в коридора. Мъжете се връщаха. Смееха се. Пейдж избърса очи в коленете си и вдигна глава. Мъкнеха тялото на Травис за ръцете и краката. Пуснаха го точно пред Пейдж.