Очите на Травис, макар и да не гледаха точно в една и съща посока, бяха повече или по-малко насочени към нея, а отстрани главата му бе издълбана като супник.
Искаше да сподави писъците си, за да запази достойнството си пред своите и да не даде повод за радост на хората на Пилгрим.
Нито едната, нито другата причина бяха достатъчни.
Когато най-сетне се овладя — поне донякъде, — откри, че хората на Пилгрим са все още тук. Сякаш се взираха в нея. Не. В пространството до нея. Там, където преди беше вързан Травис. Гледаха мястото, после местеха погледи към лежащото на пода тяло.
Бяха уплашени.
Сякаш едва сега осъзнаваха кого са убили. Човека, когото шефът им изрично бе заповядал да запазят жив, каквато и да бе причината за това.
— Какво ще кажем на Пилгрим? — попита един от тях.
Най-едрият поклати глава.
— Нищо. След един час главната лаборатория ще бъде отворена. Това ще го направи щастлив. Може би достатъчно, за да не ни свети маслото заради тоя.
Излязоха, като този път оставиха на пост трима.
39.
От постройката горе не беше останало нищо. Стените и покривът бяха унищожени от взрива, който бе помел и горната част на шахтата. Сигурно от пластичен експлозив с размерите на футболна топка, пуснат отвисоко от някой от хората на Пилгрим.
Травис стоеше до зейналата в бетона дупка, заобиколен от голата пустош. В часа преди зазоряване въздухът беше студен. Отляво се валяха старите автомобили, които преди се намираха покрай задната стена. От експлозията бе оцеляла единствено захранващата станция на електромобилите. Два от тях представляваха безформена маса, но един, който все още бе включен към станцията от другата й страна, бе останал незасегнат.
След всички странни неща, които бе преживял през последните дни, току-що бе качил оборотите още повече. Някак си думата „реплика“ не побираше съвсем чувството, което изпитваш, като гледаш идеалното копие на собственото си тяло. Защото всъщност това не беше реплика. А самият той. До последния атом.
Само дето бе мъртъв.
След като успя да преглътне сюрреалността да погледне в изцъклените очи на собствения си труп, не му бе чак толкова трудно да го бутне през ръба на шахтата.
Прибра Дубльор в раницата, остави я настрани и отвори черната пластмасова касета. Извади костюма.
Усмихна се.
Щеше да е забавно. Нямаше значение на кого трябваше да се обажда за помощ. Разполагаше с всичко, което му бе нужно. Достатъчно бе да облече костюма, да се спусне обратно по стълбата и да убие Пилгрим и хората му, до последния човек.
Докато нахлузваше горната половина през главата си, една мисъл го спря.
Дали това бе намерението на Шепот?
Дали това също беше част от плана?
Дали все още бе върху гърба на коня на път за Самара?
Няколко секунди стоя неподвижен, загледан в примигващите светлинни на светулките в пустинята.
Този ход имаше смисъл.
Но може би точно в това бе проблемът. Може би това го правеше предсказуем. Мамка му, та за Шепот всичко беше предсказуемо. От криволиците на тази логика започваше да го боли глава. Пусна горната половина на костюма в касетата и изруга под нос.
На кого трябваше да се обади?
Приклекна до раницата и извади телефона на Пейдж. Деветият от списъка за бързо повикване нямаше изписано име. Само номер. Избра го и натисна копчето за свързване.
Гласът отговори на първото позвъняване.
— Слушам ви, госпожице Камбъл.
— Обаждам се от името на госпожица Камбъл — каза Травис. — Името ми е Травис Чейс. Тя ми поръча да се обадя на този номер.
Мъжът от другата страна се поколеба. После Травис чу как каза нещо на някого, след което се обади друг мъж. Травис позна гласа.
— Господин Чейс. На телефона е Ричард Гарнър. Какво се е случило?
Ричард Гарнър. Президентът на Съединените щати.
40.
Гарнър бе в течение с всичко случващо се около Тангента в последните дни. Травис разказа за последния половин час. Когато приключи, настъпи мълчание.
Мракът над пустинята започваше да избледнява. Далеч на югоизток слънчевите лъчи докоснаха върховете на Скалистите планини.
— Казвате, че защитната система в момента не работи? — попита Гарнър.