— Чакай, чакай! — възкликна той.
Беше на двайсет — двайсет и пет, все още имаше остатъци от акне по лицето. Сигурно се чудеше кой е намъкнал стария невидим костюм на шефа. Като че ли трескаво мислеше какво да каже, за да си спаси задника. Донякъде беше весела гледка. Защото никакви думи нямаше да са достатъчни.
— Можеш просто да ме завържеш — каза накрая младежът.
„Страшно тъп опит“, помисли Травис. Вдигна високо щангата, за да отвлече вниманието му, и го изрита с всички сили под ребрата. Изкара му въздуха и младокът се сви в ембрионална поза и запъшка. Травис стовари щангата върху тила му и пъшкането спря.
Тишина. Тези четиримата бяха съвсем мъртви. За всеки случай Травис им нанесе по още два яки удара. После взе режещите клещи от пода, прибра ги в джоба си и излезе в коридора.
Взе подпряната на стената карабина, но задържа и щангата. Излезе на стълбището и се спусна на В5. Контролната зала на сигурността. Същото вътрешно разположение. Но само с един дежурен.
Травис влезе и го преби до смърт.
В известен смисъл последният половин час бе по-ужасен и от времето, когато Пейдж бе подложена на мъчения в Аляска. Ако не физически, то във всяко друго отношение.
Всичко, на което бе посветила живота си, бе на път да загине. Даже по-лошо — можеше да бъде превърнато в ужасната си противоположност. Онова, което Тангента бе наглеждала и пазила в името на доброто на света, Пилгрим можеше да използва за своите собствени цели. Или да стане нещо още по-лошо, ако наистина Шепот командваше всичко. Нещо, което надхвърляше границите на онова, от което тя можеше да се страхува.
През последните трийсет минути си мислеше за най-опасните неща, затворени в стоманените катакомби отдолу, и за пораженията, които можеха да нанесат.
Към това се добавяше и трупът на Травис. Все още лежеше пред нея. Беше се събудила гола в обятията му преди четиридесет и пет минути, бе по-щастлива от всеки друг път, откакто бе посветила живота си на Бордър Таун. А сега го нямаше. Заради онова, което му бе казала да направи. Не й помагаше напомнянето, че нямаше друга възможност. Нищо не й помагаше.
Погледна към тримата пазачи. Стояха нащрек, нито за миг не се разсейваха. Нямаше начин да направи нещо. Освен да ги накара да я убият.
Което не беше чак толкова безумно.
Знаеше какво е да мечтаеш за смъртта като за бягство. Каквато и да бе причината Пилгрим да я държи жива с останалите, най-вероятно отново щеше да си мечтае за това. Сигурна беше.
Е, мамка му тогава.
Най-близкият пазач бе на около метър и половина от нея. Без да издаде намеренията си с нищо, Пейдж се хвърли напред, за да направи салто — трудна задача с вързани отзад ръце, — и се озова права на по-малко от крачка от него, с вдигнат към гърдите крак. Пазачът инстинктивно се отдръпна — единият му крак отстъпи назад, другият остана на мястото си, напълно изправен. Идеално.
Пейдж го изрита с всички сили в коляното. Чу изхрущяване. Кракът се огъна назад, точно обратно на начина, по който е проектиран от природата. Мъжът изрева и рухна, без да изпуска карабината — сега тя бе насочена към лицето й.
Пейдж затвори очи и в същия миг в помещението избухна автоматична стрелба.
Каквото и да представляваше умирането, то нямаше нищо общо с това. Пейдж чу как падат тела. Запита се как изобщо е в състояние да чува каквото и да било. Или пък да мисли — та нали главата й трябваше вече да е пръсната на парчета.
Стрелбата спря.
Пейдж отвори очи.
Тримата пазачи бяха мъртви. А във въздуха се рееше карабина.
43.
Травис не можеше да определи кое надделява в прегръдката й — радостта или гневът. И двете можеха да са причина за силата й. Над рамото й видя как другите си предават един на друг клещите и разтриват китки, за да подновят кръвообращението в почти безчувствените си ръце.
На масата до него лежеше раницата, която бе носил под костюма, както и горната част на самия костюм, съблечена преди малко.
Накрая Пейдж го пусна и го погледна в очите. Беше й трудно да възвърне гласа си.
— Против правилата е да се дублират човешки тела, ако не знаеш.
— Нов съм тук — отговори той. — Бъди по-снизходителна.
Погледна трупа си на пода. Господи, ама че гледка!
Зад Пейдж последните двама оцелели освободиха ръцете си. Някои гледаха Травис, но повечето следяха с опасение вратата.