ЧЕТОХ "УИНСТЪН ЧЪРЧИЛ" ДО СУТРИНТА. Беше доста успокоително да открия, че на света е имало човек, който през живота си е бил по-отхвърлян и е преживял по-тежки трагедии от мен. Забелязах също, че Чърчил е постигнал успехи, равни по мяра на преживените трагедии.
Джоунс се бе сбогувал с мен малко след като започнах да чета. Май дори не бях забелязал кога точно си е тръгнал, но на сутринта ми се прииска да се бях държал по-мило със стария човек. Бях смутен, малко се срамувах от себе си, но не се чувствах толкова отчаян, колкото бях предната вечер. До вечерта довърших "Джордж Вашингтон Карвър" и вече бях толкова уморен, че спах непробудно до следващата сутрин.
През деня мих яхти на пристанището, като непрестанно мислех за онова, което бях прочел.
Оглеждах се да зърна Джоунс, но той не се мяркаше никакъв. Джийн, управителят на пристанището, ми каза, че познавал Джоунс много добре. Каза още, че старецът идвал в града от години.
– Всъщност – каза Джийн – Джоунс си беше старец по времето, когато аз бях момче. А
сега съм на петдесет и две.
През следващите двайсет и четири часа прочетох "Уил Роджърс", но новият ми приятел се появи за втори път чак няколко дни по-късно. Хвърлях мрежа във водите на лагуната, за да наловя скариди и малки рибки, които да продавам после за стръв, когато старецът изведнъж се появи зад гърба ми.
– Как върви? – попита той.
– Здрасти, Джоунс! – възкликнах. – Не те чух да идваш! Къде беше? Знаеш ли, прочетох книгите!
Той попари ентусиазма ми. (В интерес на истината аз самият малко се изненадах, че толкова се радвам да го видя.)
– По-полека, по-полека! Дай да видим – той се усмихна широко, – не ме чу да идвам, защото вдигаш такъв шум, като пляскаш с тази мрежа във водата, че нямаше да ме чуеш дори и да пристигнех с шейната на Дядо Коледа. Колкото до това къде съм бил... Бях наоколо. Даже те видях няколко пъти, но не исках да те притеснявам. Радвам се, че си прочел книгите. Харесаха ли ти?
– Да, господине! – ентусиазирано отвърнах аз. – Харесаха ми много!
– Чудесно. Прочел си ги вече значи, и аз така помислих. Дано нямаш нищо против... Преди малко минах край квартирата ти под кея и си ги прибрах. Оставих ти обаче три нови.
– Наистина ли? – изненадах се аз. – Благодаря.
– Няма защо. Вземам ги от библиотеката. Избирам ги специално за теб.
Джоунс вдигна ръка. Стискаше найлонова торбичка.
– Гладен ли си? Донесох нещо за обяд.
– Аз винаги съм гладен – отвърнах. – Напоследък карах на режима "ядене веднъж дневно". Това мама го наричаше поведение на "гладникопортюнист".
– Ами хайде тогава – подкани ме Джоунс. – Излизай от водата. Ще си направим пир.
Оказа се, че "пирът" ще се състои от виенски наденички и сардини. Аз наистина бях гладен и ядох, но не ми беше вкусно и Джоунс разбра това. По-късно се зачудих дали не бе донесъл храната точно по тази причина.
Настанихме се под един дъб, израснал на върха на висока дюна. Пред очите ни се простираше плажът, а зад гърба ни синееха водите на лагуната. Аз бях гол до кръста, обут с изрязани до коленете сини джинси и едни стари гуменки. Джоунс пак си беше с предишните дрехи, само на главата си бе вързал синя кърпа. Цветът ѝ сякаш караше очите му да сияят още по-ярко. От мястото си чувахме шума на прибоя. Подухваше лек вятър – достатъчен да ни охлажда в летния ден.
– Я ми кажи какво ядеш? – попита Джоунс и ме погледна с усмивка.
Аз вдигнах очи объркано. Изтрих си устата с опакото на ръката, преглътнах и казах:
– Моля? Много добре знаеш какво ям. Ям същото, каквото и ти.
– Наистина ли? – подразни ме старецът с хитра усмивка. – Съмнявам се. Дай да видим...
Той се наведе, погледна към яденето ми и вдигна пак очи към мен:
– Кажи ми и къде го ядеш?
Видял, че съм по-объркан от всякога, Джоунс добави кротко:
– Не те подвеждам. Просто ми отговори на въпросите. Вдигнах вежди и отвърнах:
– Ами... – вдигнах ръце, сякаш казвах: Все още не разбирам накъде биеш, и започнах: –
Мисля, че...
– Недей да мислиш. Просто ми отговори.
– Добре. Ям виенски наденички и сардини.
– Къде ги ядеш?
– Седнал на пясъка.
Джоунс се усмихна:
– Така си и мислех. – После кимна и повтори: – Така си и мислех. Книгите са важни, номай и аз ще трябва да помогна.
– Джоунс – казах аз, – за какво говориш?
– Говоря за погледа ти върху нещата, моето момче. В момента този поглед е замъглен, но аз съм убеден, че с теб ще успеем да проправим пътека от разума към сърцето ти, а от там – към бъдещето.