отговор на думите ми също побързаха да ме поздравят:
– Здравей, Анди!
– С какво можем да ти бъдем полезни? – попита Тед. – Или си дошъл само да си побъбрим?
– Второто – отвърнах с усмивка. – Запътил съм се да обядвам и се отбих да ви кажа "здрасти".
– В китайския ли ще ядеш?
– Мм... да – отвърнах. – Вие гладни ли сте?
– Да, но имаме твърде много работа. Но преди минутка пред витрината мина Джоунс.
Може би ще го настигнеш. Вие двамата сте приятели, нали?
– Лаская се да мисля така – отговорих аз. – Дължа му много и никога не бих могъл да му се отплатя. Накъде тръгна?
Тед посочи надясно.
– Към Джени.
Ресторант "Китайски дракон" беше едно от любимите места за обяд на местните хора.
Държеше го млада азиатка, която почти не говореше английски. Написано, името ѝ май започваше със "С" или със "3", но може и да беше "Г"... Във всеки случай всички бяха единодушни, че произнесено приличаше много на "Джени". Така че всички я наричахме така, а ресторанта бяхме кръстили "При Джени".
Джени приемаше поръчки, доставяше храна по домовете, водеше счетоводството, сервираше и отсервираше масите, наливаше питиета – правеше всичко сама, със слушалката на един безжичен телефон, притисната между ухото и рамото – така приемаше поръчките отвън.
Доколкото беше известно, тя и готвеше, макар че обикновено се провикваше през пет минути към единствения ѝ помощник в ресторанта – млад мексиканец, който винаги говореше тихо и носеше името Ейбрахам. Всички го обичаха, той често сядаше по масите и си приказваше с клиентите. Името на Ейбрахам беше чест повод за добронамерен смях сред местните и ни караше да се чувстваме малко по-либерални, отколкото вероятно бяхме. Къде другаде, питахме се ние през смях, един турист от земеделските щати може да яде китайска храна, седнал на една маса с мексиканец с еврейско име!
Беше обяд, така че когато отворих вратата на ресторанта, видях позната гледка. Беше пълно с всякакви хора – от строителни работници до млади бизнесмени, от хипитасърфисти до почтени пенсионери. А сред водовъртежа, притиснала телефона до ухото си, се вихреше Джени.
Тя ми махна и ми посочи първото сепаре вдясно, точно до вратата. Беше най-близкото до мен сепаре, но аз идвах от блестящата слънчева светлина навън и в сумрака на ресторанта не видях седналия в него старец. Той бе толкова близо до мен, че можеше да ме ощипе, което и направи.
Аз подскочих, а той се разсмя.
– Джоунс! – възкликнах. Той стана и ме прегърна.
– Знаех си, че ще те намеря тук – каза той.
Вече бях посвикнал, но все още ми беше странно да го чувам да говори така и да се появява на най-неочакваните, но и най-правилните места. Аз самият бях излязъл от къщи преди петнайсет минути и тогава все още не знаех къде точно ще отида да обядвам днес. Бях задавал същия въпрос безуспешно и преди, но просто трябваше да опитам още веднъж. Седнахме и аз попитах:
– Джоунс, откъде можеш да знаеш, че ще ме намериш тук?
Той сви рамене.
– Просто влязох и седнах. А след няколко минути... ето те и теб!
Той се засмя на физиономията ми.
Поръчах си ориз със зеленчуци и супа с пролетни рулца. Джоунс си избра говеждо с ориз и сос. Пиехме кока-кола и си говорехме за семейството ми и за последния ми семинар. Бях го изнесъл пред няколко хиляди млади бизнес мениджъри и Джоунс се изненада, когато му споменах, че съм им разказал за разговорите си с него.
– Не мисля, че съм особено интересна тема – каза той с кисела физиономия.
Преди да отговоря, Джени приближи до нашето сепаре и изведнъж се отпусна на колене пред Джоунс. Смутено гледах как взе в дланите си лявата му ръка. Сред какофонията на претъпкания ресторант тя тихичко му прошепна нещо на родния си език, а Джоунс, леко приведен към нея, за да я чува, кимна леко няколко пъти. Най-после Джени се изправи, поклони се и каза със задавен глас:
– Няма забравя тази чест... че те срещнах, Чен. Тя се поклони отново и се върна към работата си.
В следващия, изпълнен със смущение момент Джоунс впери в мен невероятните си сини очи, но аз не можех да разгадая изражението им. В тях имаше нежност, обич, пълен покой...