След три часа и половина и някакво кофти криминале вече бе на път да се изтърколи от леглото, когато телефонът пресипнало иззвъня. По навик протегна слушалката на Патрик.
– Ало, Патрик е – каза той сънено. – Да, разбира се, о, по дяволите, да, ще дойда след четвърт час. Ще се видим там.
Обърна се към Ерика.
– Тревога. Трябва да бягам.
– Но нали си в отпуск? Не може ли други да поемат?
Усещаше, че гласът ѝ звучи пискливо, но цяла нощ будуване не ти подобрява настроението.
– Убийство. Мелберг иска да съм там. И той отива.
– Убийство ли? Но къде?
– Тук, във Фелбака. Момченце намерило мъртва жена в Кралската клисура тази сутрин.
Патрик бързо се облече. За негова радост бе средата на юли и се нуждаеше само от леки летни дрехи. Преди да хукне към вратата, се покатери на леглото и целуна Ерика по корема, някъде в областта, където тя смътно помнеше, че е имала пъп.
– Чао, бебче. Слушкай мама, скоро ще се върна у дома.
Бързо я целуна и по бузата и излезе. Ерика с въздишка стана от леглото и си сложи някаква палатка вместо дреха, засега единственото, което можеше да я побере. Изчела бе купища книги за отглеждане на бебета и според нея онези, които пишеха за радостните мигове на бременността, трябваше да бъдат изведени на някой площад и бичувани. Безсъние, болки, прилошаване, хемороиди, потене и хормонални смущения – най-общо казано, това беше действителността. И, по дяволите, лицето ѝ изобщо не грееше с вътрешна светлина. Мърморейки, Ерика бавно заслиза надолу по стълбите на лов за първата за деня чаша кафе. Надяваше се то да разсее мрачните ѝ мисли.
Когато Патрик пристигна, на мястото вече цареше трескава дейност. Отворът на Кралската клисура бе отцепен с жълти ленти. Преброи три полицейски коли и една линейка. Техническият персонал от Удевала вече бе започнал работа и той знаеше, че е по-добре да не отива направо на местопрестъплението. Както правеха обикновено новобранците. И както правеше неговият шеф, инспектор Мелберг, който в момента се мотаеше в краката на криминалистите. Те отчаяно гледаха обувките и дрехите му, които разнасяха хиляди нишки и частици из работното им място. Когато Патрик застана до жълтата лента и махна на Мелберг, последният, за тяхно огромно облекчение, прескочи заграждението в обратна посока.
– Здрасти, Хедстрьом.
Поздрави подчинения си със сърдечен, почти радостен глас и Патрик едва не подскочи от изненада. За миг си въобрази, че Мелберг е на път да го прегърне, но за щастие това не бе нищо повече от обезпокоително усещане. Човекът изглеждаше напълно преобразен! Не бе минало повече от седмица, откакто Патрик излезе в отпуск, а ето че мъжът пред него направо не бе онзи, когото бе оставил да седи с кисело изражение на бюрото и да мърмори, че отпуските трябва да се забранят.
Мелберг здраво разтърси ръката на Патрик и го думна по гърба.
– Как е носачката, а? Ще го бъде ли скоро или...?
– Не преди месец и половина, така казват.
Патрик все още не можеше да разбере кое предизвикваше радостните изблици на Мелберг, но реши да потисне любопитството си и да се концентрира върху причината, довела го тук.
– Какво сте открили?
Мелберг направи усилие да изтрие усмивката от лицето си и посочи към сенчестата глъбина на цепнатината.
– Рано сутринта момченце на шест години избягало от къщи, докато родителите му спели, и дошло да си играе на рицар тук, между скалите. Намерило мъртва жена. Получихме сигнала в шест и четвърт.
– Откога експертите оглеждат местопрестъплението?
– От един час. Първо дойде линейката и веднага се разбра, че няма смисъл от медицинска помощ, после криминалистите се заловиха за работа. Малко са туткави тия тук... Аз исках да надзърна, ама те бяха доста нелюбезни. Да, да, човек може леко да превърти, като по цели дни рови за нишки с пинцета.
Сега вече Патрик позна шефа си. Тази интонация повече му прилягаше. Патрик от опит знаеше, че изобщо не си струва дори да се опитва да коригира схващанията му. По-просто щеше да е да остави всичко да влезе през едното му ухо и да излезе през другото.
– Какво знаем за нея?
– Засега нищо. Видима възраст около двайсет и пет. Единствената вещ е една чанта, иначе си е чисто гола. Всъщност доста хубави цици.
Патрик затвори очи и тихо си заповтаря една фраза, като мантра: "Още малко и ще се пенсионира. Още малко и ще се пенсионира..." Мелберг невъзмутимо продължи: