— С други думи, семейството ти се е нагърбило с товара да пази тайната на „Феникс“?
— Така се оказва.
— Какво се е случило с Нокс?
— Мъртъв е.
— Чакай да си изясня — започна Гуен предпазливо. — Членовете на твоето семейство са единствените, които знаят за камъните във „Феникс“ и за факта, че някъде в пустинята има изоставена мина, пълна с паранормални кристали.
— Бихме предпочели да сме единствените, които знаят за онези кристали. В такъв случай животът на фамилията ни би бил много по-лесен. Нокс е мъртъв, но се оказва, че няма нищо по-трудно от това да заличиш слуховете за една загубена мина, в която има скрити безценни камъни. Татко е сигурен, че Ханк Барет знае историята за мината.
— И затова ли баща ти се отнася доста параноично с Ханк Барет? — попита Гуен.
— Вярно е, че напрежението между тях е и заради това — съгласи се Джъдсън.
— Аби е наясно с тайната около мината, нали?
— Да. — Джъдсън се обърна с лице към нея, подпрял едната си ръка на волана. — А сега ти също знаеш.
17.
Беше прекосила половината щат Невада, когато духът на Евалин в огледалото я спря.
— Трябва да се върнеш в началото и да започнеш отново — посъветва я духът. — Пропусна нещо важно.
— Вероятно трябваше да изчакам до утре, за да предприема това пътуване. Изтощена съм. Беше дълъг ден.
— За мен беше още по-дълъг ден — каза духът. — А и утре ще е така… Като си мъртъв, е изключително скучно да си заседнал в огледало.
— Извинявай, права си. Ще се върна в Орегон и ще опитам отново. Толкова е отчайващо.
— Да, знам. Но трябва да откриеш онова, което пропусна, преди да тръгнеш на това пътуване.
— Ще опитам.
— Не забравяй имената, които написах на гърба на картата. Те са важни, също като имената на градовете, които оградих.
— Ясно.
— Помниш ли как съвпаднаха нещата последния път, когато открихме модела? — попита духът.
— Помня.
— Моля те, побързай, скъпа. Наистина искам да изляза от това огледало.
— Гуен, събуди се.
Гласът на Джъдсън разкъса деликатните нишки на съня й. Гуен се изплъзна от силните дезориентиращи потоци на реката между съня и будното състояние и се насочи към далечния бряг.
Когато отвори очи, видя силуета на Джъдсън, очертан на фона на ослепителен огън от кехлибарена ултрасветлина.
Тя посегна към ръката му, за да го изведе от бурята.
— Джъдсън — прошепна Гуен. — Ела с мен.
Ръката му се сключи около нейната. Усети топлия му допир. Интуитивно разбра, че горещината е паранормална. Виждаше го в очите му. Или самата тя беше вдигнала температура?
— Ела с мен — помоли тя отново. — Трябва да се махнеш оттук.
— Спокойно. Всичко е наред. В безопасност си.
— Ти си този, който е в опасност.
— Не сега — каза той. — Не тази вечер. — Той седна на ръба на леглото и постави длан върху ръката й. — Още сънуваш. Време е да се събудиш.
Нещо космато се стовари до нея. Макс измяука силно.
Гуен осъзна, че още плува в тъмната странна река на сънищата. Не за пръв път откриваше, че е попаднала в капана на тези странни течения. Прекосяваше реката всеки път, когато влизаше и излизаше от транса на собствените си сънища.
Винаги правеше прехода възможно най-бързо, защото това беше страховито място, с невидими дълбочини. Всеки път, когато се заемаше с този опасен преход, част от нея се страхуваше, че ако не стигне бързо до спасителния отсрещен бряг, ще бъде пометена от водопада във водовъртежа от кипяща енергия, от което нямаше измъкване.
Но Гуен имаше много опит в изминаването на прехода.
Тя си пое дълбоко дъх, задейства таланта си и позволи на реалния свят да я обгърне.
Първото нещо, което забеляза, беше, че не е сама. Джъдсън беше в стаята. Беше забравила да заключи свързващата врата.
Имаше правило за сънищата, водещи до дълбок транс. Никога не навлизаше в тях, ако не беше сигурна, че ще бъде сама и необезпокоявана. Отдавна се беше научила, че самоналожените осъзнати сънища плашат околните, също като навика й да говори с духове.
Беше облегната на възглавниците на леглото си, облечена в нощницата си и с белия халат и чехлите от хотела.