— И брат ти Сам кара черен джип, нали? — попита тя.
— Да. Защо? — Джъдсън не обърна внимание на въпроса, беше зает да наблюдава баща си.
— Просто питах. Защото и ти караш черен джип. Сигурно е същата марка.
— Получихме отстъпка за количество — обясни Джъдсън.
По-вероятно нещо в ДНК-то на мъжете от семейство Копърсмит ги караше да си падат по големи коли, помисли си Гуен. Други богаташи се фукаха с лъскави червени ферарита или поршета.
От странноприемницата беше невъзможно да се види кой е в джипа, но Гуен се изненада леко, когато отвътре се показа висок слаб мъж с посребрена коса, който би могъл да играе ролята на градски шериф.
— Това е татко — каза Джъдсън. — Подранил е. Трябва да е тръгнал от Сиатъл малко след полунощ. Чудно ми е кой шофира. Трябва да е взел някой от охраната на Копърсмит.
— Баща ти толкова ли е параноичен заради този геод, че си е довел въоръжена охрана?
— Повярвай ми, като знам татко и мнението му за Ханк Барет, не само охраната му е въоръжена — отбеляза Джъдсън.
Гуен се сети за кобура на глезена му и се зачуди дали това не е още една отличителна черта на мъжете Копърсмит — да ходят въоръжени.
— Ще изляза да го успокоя, че е пристигнал където трябва — рече Джъдсън. — Веднага се връщам.
Той прекоси фоайето с дълги спокойни крачки, отвори вратата и излезе навън.
Гуен проследи поздрава помежду им през прозорците на фоайето и потисна тъгата, която изпита за момент. Забеляза, че двамата мъже не се прегърнаха, но връзката между бащата и сина беше толкова силна, че тя я усещаше дори от мястото, където стоеше. Силата на сплотеното семейство.
В този момент се отвори и шофьорската врата на джипа. Слаб, елегантен и привлекателен мъж с платиненоруса коса, подстригана късо по войнишки, слезе от колата с грацията на танцьор. Беше облечен от главата до петите с модерни и много скъпи черни дрехи — черно поло, черен панталон и черни мокасини.
Гуен усети как я облива щастие. И тя имаше семейство. Единствената разлика беше, че с нейния брат не я свързваше кръвно родство.
Тя се втурна през фоайето, изхвърча през вратата и побягна към паркинга.
— Ник — извика. — Какво правиш тук?
Ник Сойър се усмихна, показвайки ослепително белите си зъби, и разтвори ръце. Тя се хвърли в прегръдката му. Той я вдигна с лекота и я завъртя в кръг. Когато я остави на земята, тя го прегърна силно.
— Дойдох да проверя как си — каза той. — Последния път, когато една от сестрите ми се забърка с мъж, чиято фамилия беше Копърсмит, едва не беше убита. Ти добре ли си?
Гуен се засмя.
— Да, чудесно.
Джъдсън се появи до нея. Той изгледа Ник изпитателно.
— Ти трябва да си крадецът котарак.
— За теб съм дилър на антикварни книги — отговори Ник със студен тон.
— Така де… — Джъдсън изглеждаше развеселен. — Онзи дилър на книги, който държи в багажника оборудване за алпинист.
— Всеки с хобито си — отбеляза Ник. — Между другото има един куфар отзад. Аби ти опакова малко дрехи, Гуен. Знаеше, че не си планирала да останеш дълго в Уилби. Предположи, че ще ти трябват някои неща.
Гуен се усмихна, усещайки топлината, която изпълваше душата й.
— Това е сестра ми. Винаги се грижи за мен, дори и когато се приготвя за собствената си сватба.
22.
— Казвам ти, че по някакъв начин Ханк Барет е свързан с това — продължи да настоява Илайъс. — Изпратил е сина си да свърши мръсната работа. Това е единственото логично обяснение.
От мястото, където стоеше — до прозореца в стаята на Джъдсън — успяваше да зърне реката през гъстата гора от ели и борове. Никога не се чувстваше спокоен на такъв горист терен. Когато беше заобиколен от дървета, които пречеха на светлината и ограничаваха видимостта, той започваше да нервничи. Предпочиташе широките открити пространства на пустинята, където човек можеше да види какво се задава.
Четиримата плюс най-големият котарак, който Илайъс беше виждал, се бяха скупчили в малката стая на Гуен. Косматото животно се беше опънало до нея на едно от старомодните кресла. Джъдсън се беше подпрял на полицата над камината. Сойър седеше на фотьойла и методично унищожаваше красиво оформените миниатюрни сандвичи върху малката маса. Шофирането от Сиатъл очевидно беше траяло доста дълго, а Илайъс беше забранил спирания за похапване, от страх да не закъснеят.