— Не, татко — отвърна Джъдсън. Беше очевидно, че той беше на предела на търпението си, и то с всички усилия на волята. — Това не е единственият възможен отговор. Всъщност дори не е най-вероятният.
По дяволите, никое от децата му не го разбираше, помисли си Илайъс. Той стисна перваза на прозореца с всичка сила. Вярно, осъзнаваха, че фирмата на Барет „Хеликон Стоун“ е сериозен конкурент. Бяха израснали с бизнеса на баща си и знаеха, че може да се очаква определена степен на безпощадност от някой по-важен конкурент. Но не разбираха дълбочината на личната враждебност към корпорация „Копърсмит“, която Барет проявяваше от десетилетия. Не се бяха конфронтирали с този човек лице в лице, не бяха го чували как се заклева да унищожи всичко, което Илайъс е изградил, всичко, което му е скъпо. Нито пък Джъдсън, Сам или Ема вярваха напълно на предупрежденията на баща си, че Барет е предал омразата и на сина си Гидиън.
Но те не бяха наясно с цялата история, напомни си Илайъс. Само Уилоу я знаеше, но тя пазеше тайните на съпруга си.
— Защо си толкова сигурен, че Барет не е замесен? — попита той.
— Казах ти каква е логиката ми — отвърна Джъдсън спокойно. — Ако Гидиън беше дошъл за геода, той щеше да действа много по-дискретно и освен това щеше да успее. А геодът е при нас.
Илайъс невъздържано изръмжа.
Джъдсън невъзмутимо определи изражението му като прекалено познато.
Всеки път, когато Илайъс се оплакваше на Уилоу, че никое от трите им деца не се интересува от това дали ще поеме управлението на корпорация „Копърсмит“, тя му напомняше, че и тримата бяха наследили интелигентността му и специалния му нюх за скали и кристали. Но също и колосалния инат на баща си. Никой от тях не би могъл да работи с теб за повече от пет минути — винаги казваше Уилоу. — Ще трябва да се оттеглиш, преди някой от тях да заеме мястото ти.
Но той не можеше да го направи. Още не. Поне докато не се увереше, че корпорация „Копърсмит“ и семейството не са застрашени от Ханк Барет. Трябваше да се отърва от него по старомодния начин още преди години и да го тровя в пустинята. Никой нямаше да намери тялото и сега нямаше да се занимавам с този проблем.
Но лесното и просто решение беше невъзможно. Уилоу го беше забранила. А и като се замислеше, как да убиеш човек, който е спасявал гърба ти неведнъж в истински престрелки и когото и ти си спасявал на свой ред? Някои граници не можеха да бъдат пресечени. Имаше неписани правила.
— Не можеш да си сигурен, че Барет не е замесен — отново настоя Илайъс.
Но собствената му логика беше пропукана и той го осъзнаваше. Джъдсън беше прав. Уилби беше малък град. Ако Гидиън Барет беше дошъл за безценния камък, той щеше да го е намерил и отнесъл.
Гуен се намеси:
— Не знам за Барет и „Хеликон Стоун“ повече от това, което съм чула от Джъдсън. Но знам доста за Евалин Болинджър и за това как стоят нещата тук, в Уилби. Съгласна съм с Джъдсън. Съмнявам се Евалин да е била убита от външен човек. Бил е някой местен и причината е била лична.
— Така ли? — Илайъс се обърна към нея. Той осъзнаваше, че е в настроението, което Уилоу наричаше заядливо, но толкова по-зле за останалите. Положението беше сериозно. — И откъде знаете това, госпожице Фрейзиър? Да не сте професионален детектив?
— Не, но умея да прилагам здрав разум при решаването на даден проблем — отвърна Гуен спокойно. — Намирам този подход за много по-полезен, отколкото фиксирането в някаква стара вражда, което би попречило на мисленето ми.
Илайъс повдигна вежди. Това не го очаквах, помисли си той. Изгледа Гуен с интерес и любопитство. Много малко хора извън семейството имаха смелостта да го поставят на мястото му. Уилоу му казваше, че той ги плаши, но Илайъс нямаше нищо против. Страхът му помагаше.
Ала Гуен Фрейзиър изобщо не изглеждаше стресната. Тя седеше на креслото си, кръстосала крака, и излъчваше спокойствие и овладяност, които отговаряха на посланието, което изпращаха очите й: „Не смей да ме плашиш“.
Той забеляза кратката развеселена усмивка на Джъдсън. Това го изненада още повече от откритието, че Гуен има смелостта да му противоречи. Всички в семейството знаеха, че Джъдсън не се усмихваше, откакто се беше върнал от онзи остров. Всъщност той избягваше всичките си роднини и се криеше в един малък град край брега, където ближеше раните си в самота.