— Сам се интересува много от техниките за настройване на паранормални кристали. Чудя се дали Луиз…
Тя се обърна и погледна удивеното лице на Джъдсън.
— Какво?
Гуен забеляза, че той гледа пръстена си. Кехлибареният кристал грееше леко.
— Пръстенът ми — обясни той с мрачно изражение. — Мисля, че реагира на камбанките.
— Или долавя твоя парапсихичен отклик на музиката.
— Може и това да е.
Макс пристъпваше в клетката и мяукаше тихо.
Гуен се обърна и отново почука, този път по-силно. Никой не отвори.
Джъдсън остави клетката на пода на верандата.
— Дръпни се от вратата, Гуен — заповяда й той.
Тя не възрази. Сега и тя долавяше тъмните потоци, които се вихреха под екзотичната енергия на камбанките. Първоначално музиката беше прикрила енергията, която се просмукваше откъм вратата, енергия, генерирана от насилие.
— По дяволите! — Ръката на Гуен замръзна във въздуха. Тя бързо се дръпна назад. — Не отново. Не може това да се случва пак.
Джъдсън вече беше пред прага. В ръката му сякаш с магия се беше появило оръжието.
Той отвори мрежата и натисна бравата. Тя поддаде с лекота. Гуен знаеше, че това не е на добре. Луиз винаги се заключваше.
Когато Джъдсън отвори вратата, течението разклати камбанките в антрето. Призрачната музика прозвуча като вой на обречени души.
Внезапно се чу тракане някъде навътре в къщата. После отекна тупкане от бягащи крака.
— Това не е Луиз — прошепна бързо Гуен. — Тя има тежък артрит. Не може да се придвижва бързо.
— Стой тук — каза Джъдсън.
Той се втурна по коридора.
Макс измяука и започна да атакува клетката си със зъби и нокти. Съскаше и драскаше все по-бясно.
— Спри, Макс. Моля те.
Вратата на клетката се отвори. Котаракът се изстреля навън. Прелетя през верандата и се втурна в къщата.
Преди Гуен да реагира, чу един познат глас да пищи от ужас някъде вътре в къщата.
— Пусни ме, пусни ме — закрещя Никол Хъдсън. — Моля те, кълна се, че няма да кажа на никого.
— Спокойно. — Гласът на Джъдсън отекна в коридора. — Никой няма да те нарани.
За изненада на Гуен, Никол се подчини. Поне спря да пищи истерично и премина към тихи, накъсани и изплашени хлипания.
— Не ме удряй… Няма да кажа на Оксли.
— Какво да му кажеш? — недоумяваше Джъдсън.
— Ами за това, дето съм видяла в мазето — прошепна Никол. — Моля те!
— Хайде да отидем да видим какво е това, за което няма да кажеш на никого — ядоса се Джъдсън. После се провикна: — Ела тук, Гуен.
Гуен бързо влезе в къщата. Потърси опипом електрическия ключ и го щракна, ала не светнаха никакви лампи.
Джъдсън се появи в края на коридора. Оръжието му вече не се виждаше. Той стискаше здраво ръката на Никол.
— И аз опитах, ала няма ток. Явно някой е пипал бушоните.
— Не съм била аз — изхлипа Никол.
— Какво става? — попита Гуен, но вече знаеше.
Джъдсън се обърна към Никол:
— Къде е тялото?
Тя го изгледа умоляващо и изхлипа:
— Някой е убил Луиз.
— Защо мислиш, че е била убита? — сниши глас Гуен. — Имаше ли кръв?
— Не знам. Не съм слизала там.
— Но си сигурна, че е мъртва? — настръхна Гуен.
— Мисля, че да. Умряла е като другите. — Никол я погледна с неприкрит ужас и после бързо извърна лицето си.
— Също като останалите. Всички ще си помислят, че е било сърдечен удар или че е паднала по стълбите към мазето. Никой няма да може да докаже, че е било убийство.
— Хайде да огледаме — предложи Джъдсън.
— Моля ви, не искам да слизам долу — прошепна Никол.
— Къде са стълбите за мазето? — попита Джъдсън.
— Натам — отвърна Никол и махна към един страничен коридор.
Джъдсън я поведе напред, Гуен ги последва. Макс се появи до краката й и се притисна към тях. Ушите му пак бяха снишени, а опашката — вирната.
— Ето те и теб — тихо отрони Гуен. — Тъкмо се чудех къде си.
Спряха пред една отворена врата в коридора. Стъпалата водеха надолу в гъстия мрак, разцепен от един-единствен лъч, който осветяваше под ъгъл циментовия под.
— Това е фенерът й — досети се Джъдсън. — Взела го е със себе си, когато е отивала долу да провери бушоните.
Макс се намести неспокойно между краката на Гуен и измърка нещо разтревожено на котешкия си език. Ужасната музика от камбанките, които висяха от тавана, сякаш се усили. Трябваше да затворим външната врата, помисли си Гуен. Течението се засилваше.