Никол замръзна пред стъпалата.
— Не искам да слизам.
— Всички ще слезем заедно — каза Джъдсън. — А после ми напомни да те питам какво, по дяволите, си търсела тук!
Никол пристъпи с неохота по стъпалата.
— Само исках да говоря с нея.
— Донесе ли старата ловна пушка на баща си, като дойде да си побъбриш с Луиз? — попита Джъдсън.
— Не, кълна се, не съм я носила. — Никол спря, стисна парапета и го изгледа навъсено. — Знам какво предполагаш. Оксли се отби в магазина ми и ми каза какво си мислите. Смятате, че съм стреляла по вас вчера в хижата. Но не бях аз. Той поиска да му покажа пушката, но не можах да я намеря. Някой я е откраднал.
— Така ли? — иронично я изгледа Джъдсън. Личеше си, че не вярва и на дума от казаното. — И кога е станало това?
— Откъде да знам? — изплака Никол. — Държа я в дървения сандък на баба ми. От месеци не съм го отваряла.
— После ще обсъдим подробностите — закани се Джъдсън.
По средата на стъпалата Гуен усети как нова вълна от ледени тръпки атакува сетивата й. Осъзна, че Макс е замлъкнал. Погледна назад: котаракът не я следваше. Силуетът му се очертаваше в рамката на вратата. Но той не гледаше към нея и останалите. Вниманието му беше насочено към нещо, което само той виждате.
Мрачната музика на камбанките ставаше все по-интензивна, почти болезнена. Вятърът виеше в старата къща. Сенките в коридора се издължиха, защото навън се смрачи заради задаващата се буря.
Светлината долу в мазето рязко потрепна. Гуен се обърна стреснато и забеляза, че Джъдсън е вдигнал фенера. Тя се насили да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои поне малко.
Джъдсън насочи лъча на фенера към тялото. Луиз лежеше по гръб на студения циментов под. Дългите й сиви плитки бяха омотани от двете страни на главата. Тя по принцип си беше слаба, но в смъртта изглеждаше направо изпита, като скелет. Острите й черти бяха така изсечени, сякаш кожата й беше опъната върху черепа.
Енергията на извършено насилие обливаше мазето и не оставяше съмнение за причината за смъртта. От начина, по който Джъдсън изучаваше тялото, беше ясно, че той долавя същите вибрации и вероятно извлича много повече информация от нея.
— Бедната Луиз — прошепна Гуен.
— Било е убийство — каза Джъдсън.
Никол се присви и се извърна да не вижда тялото.
— Не можете да обвините мен.
Джъдсън не й обърна внимание, а обходи малкото пространство с лъча на фенера. Светлината разкри щайги и кутии, пълни с кристали, огледала и метали, които Луиз беше използвала за камбанките.
Мъжът отново отмести светлината, този път в друга посока.
— Електрическото табло е там на стената. Но тя е била до тази касетка, когато е умряла. Ако е слязла долу да провери бушоните, как се е озовала тук?
Светлината обходи шепа едри кристали с формата на капки, които бяха разпилени по пода край тялото. Гуен проследи лъча и не се изненада, когато духът се появи в един от кристалите.
— Знаех, че ще дойдеш тук рано или късно — каза видението. — Макар че доста се забави.
Джъдсън отмести лъча. Духът изчезна.
— Чакай — спря го Гуен. — Освети пак кристалите!
Джъдсън насочи фенера към тях.
— Дух ли виждаш? — попита той невъзмутимо.
— Да — кимна Гуен.
— Дух? — изпищя ужасена Никол. — Вие двамата сте по-луди и от старата вещица.
Гуен не отвърна. Нито пък Джъдсън. Той държеше лъча на фенера насочен към кристалите.
Гуен се наведе, за да ги погледне отблизо. Духът изсумтя презрително:
— Страшен талант имаш, няма що! Каква полза от него? Винаги закъсняваш. Сега ще трябва да живееш с мисълта, че не си могла да ме спасиш от демона, точно както не успя да спасиш и Евалин.
— Не се заяждай с мен — прошепна Гуен. — Ти си тази, която твърдеше, че е вещица. Не усети ли, че това ще се случи? Знаеше, че съм в града. Можеше да вдигнеш телефона. Само че ти нямаш телефон, нали? Или някое друго творение на прогреса.
— По дяволите! — прошепна Никол. — Тя наистина ли мисли, че говори с духа на Луиз?
— Нещо такова — отвърна Джъдсън и продължи да държи фенера неподвижно. — Тихо.
— Искаш да си мълча ли? — избухна Никол. — Тя е тази, която говори с духа на мъртва жена.