Ник изкачи стъпалата и прекоси коридора до голямата спалня, наслаждавайки се на напрежението и прилива на адреналин.
Ровенето в личните дела на други хора беше много по-забавно от продажбите на стари книги. С удоволствие си побъбри със съседите на старата дама по-рано през деня. Беше почти толкова добър манипулатор, колкото и крадец. Не че му трябваха някакви специални умения, за да накара хората да се разприказват. Те нямаха търпение да му разкажат за сина и снахата на старата дама, които не й обръщали никакво внимание, освен когато идвали да й искат пари.
Ник огледа спалнята. До едната стена имаше стар скрин, но всички други мебели бяха изнесени.
Прекоси стаята и започна да отваря чекмеджетата.
Беше странно как цялото бъдеще на човек можеше да се промени от една дребна приумица на съдбата, помисли си той. Ако не беше срещнал Гуен и Аби в онази адска дупка „Самърлайт Академи“, сега щеше да бъде щастлив крадец на бижута от световна класа. Умението му да вижда в тъмното превъзхождаше и най-модерните съвременни изобретения за нощно виждане на военните. А освен това се справяше много добре с ключалки и компютри.
Но Гуен и Аби бяха настояли да си изкарва прехраната по законен начин. За да избегне безкрайните им упреци, беше позволил на Аби да го научи на най-важното за бизнеса с паранормални книги. Изкарваше много пари, защото работеше в тази част на пазара, която Аби определяше като „дълбоките води“ — там, където се подвизаваха опасните, параноични, вманиачени колекционери, които биха платили висока цена, за да се сдобият с желания том.
Въпреки че разбираше от този бизнес, което не беше сложно, защото притежаваше вроден нюх за всичко скъпо, той не се интересуваше особено от редките книги, които продаваше. Всъщност той беше просто добре платен посредник, нищо повече. Единственото, което му харесваше, беше работата нощем. Копнееше за тръпката да се прокрадва в тъмното, да научава нечии чужди тайни. И какво от това! Осъдете ме, ако заслужавам. Но първо трябва да ме заловите. А това няма да стане.
Гуен казваше, че това му харесва, защото може да използва сетивата си в максимална степен. Твърдеше, че би се чувствал също толкова щастлив, ако използваше таланта си, работейки като полицай. Но той знаеше истината. Харесваше му да се рови в тайните на хората, защото собственото му минало се криеше зад заключена врата, която той никога не беше успял да отвори. А толкова го биваше в отключването. Засега единствената ключалка, с която не беше успял да се справи, беше тази, която водеше към собственото му минало.
Банката за сперма, която майка му бе използвала, за да го зачене, беше изгоряла преди години. Половината му семейна история — тази, свързана с баща му — беше унищожена в този пожар. После загуби почти напълно и другата половина — свързаната с майка му, сама жена, останала сираче още като дете. Тя загина в автомобилна катастрофа в годината, когато той навърши десет. Последва поредица от приемни семейства и накрая „Самърлайт Академи“.
Чак там той срещна истинското си семейство, Гуен и Аби, които му станаха като сестри. Те бяха причината той да не напусне „Самърлайт“. Лесно би се измъкнал от училището със своя бързоразвиващ се талант, но не можеше да остави Гуен и Аби сами там. Трябваше да ги пази от лудите и побойниците. За пръв път някой се нуждаеше от него. Сякаш изведнъж се беше сдобил с работа. Погрижи се тримата да останат заедно до завършването си.
След като напуснаха „Самърлайт“, с Гуен и Аби размениха ролите си, те станаха негови защитници. Правеха всичко възможно да го предпазят да не тръгне по пътя на престъпника, въпреки уверенията му, че ще бъде гениален крадец. За да има мир в това негово ново семейство, беше приел що-годе законната си работа. Но в моменти като този, когато стоеше сам в тъмното, в нечия къща, осъзнаваше, че е изменил на истинското си призвание.
Затвори последното чекмедже и отиде при дрешника. Той беше празен, ако не се брояха чифт здрави бели маратонки от вида, който си купуваха немощните стари дами, които трудно се крепяха на краката си.
Намери малкия сейф, скрит зад една плоскост на стената. Все още беше заключен, но на Ник му трябваха по-малко от четирийсет секунди да го отвори. Купчината банкноти вътре му подсказаха всичко, което трябваше да знае за старата дама.
— Била си малко мнителна, бабо… — зашепна той в празната стая. — Не си се доверявала на никого, дори и на собствения си син. Е, ти си го познавала по-добре от всички останали, нали? Все пак си му била майка.