Въпреки че не смееше да го изведе от съня прекалено рязко, тя трябваше да установи физически контакт, за да му помогне. Не беше сигурна как ще реагира той на едно нейно докосване, макар и съвсем слабо. Джъдсън се беше озовал в дълбокия капан на връхлитащия го кошмар.
— Чуй ме, Макс — прошепна тя на котарака. — Първият урок, който всеки човек с паранормални способности трябва да научи, е как да контролира собствените си сънища.
Макс отново измяука. Все едно й каза: няма ли да направиш нещо? Той размаха опашка няколко пъти, за да покаже нарастващото си нетърпение, и се настани съвсем близо до нозете й, опирайки голямото си космато тяло в крака й.
Спящият Джъдсън отново издаде някакъв неясен гърлен звук. Енергията, която се вихреше около него, ставаше все по-тъмна и опасна, а светлината на пръстена — по-ярка.
Гуен реши, че няма избор. Не можеше да го остави да затъне още повече в този сън.
Концентрира се и задейства таланта си. Макс се притисна по-силно към крака й, сякаш й оказваше подкрепа.
Тя внимателно протегна ръка и докосна с два пръста дланта на Джъдсън, който лежеше с разперени настрани ръце.
Смяташе, че е подготвена за физическия контакт, ала едва не изпищя, когато шокът от допира порази сетивата й.
Гуен пристъпи право към сърцевината на кошмара му.
Изви се кехлибарена светкавица и раздра мрака, който я обгръщаше. Усети гъстата мъгла, която съпътстваше насилието и смъртта. Ужасно отровно изпарение, пропито с виолетови нюанси, закипя около нозете й. Стори й се, че чу котешкото мяукане някъде отдалече.
— Джъдсън — повика го тихо. — Къде си?
— Добре дошла в моя свят — отвърна той. — Не трябваше да идваш тук.
Гуен се обърна, търсейки го в мрака.
И го видя да я гледа откъм сенките, а краката му тънеха в бълбукащо езеро от ултравиолетова енергия. Очите му горяха, също като огъня в кристала на пръстена му.
Ала той не изглеждаше като човек, попаднал в адски капан. В този тъмен подземен свят той дърпаше конците.
— И ти не трябваше да идваш тук. Тези сънища са лоши. Ела с мен.
Разговорите с живи хора насън не бяха по-различни от общуването с духове по време на транс. Диалогът се получаваше от собствената й интуиция и това, което беше доловила в аурата на клиента си.
— Не мога да си тръгна — каза Джъдсън.
— Защо не?
— Загубих нещо тук. Трябва да го намеря.
— Какво си загубил?
— Още не знам, но ще го позная, когато го видя.
— Разбирам. Това е повтарящ се сън за теб, нали?
— О, да. Често идвам тук.
— Идваш да търсиш това, което си загубил, но тази вечер си се спуснал прекалено дълбоко — прошепна тя. — Опасявах се от това. Сега си тук заради случилото се в къщата на Луиз Фулър. Трябва да изплуваш на повърхността с мен. И да позволиш на сетивата си да се възстановят, преди отново да те навести този сън.
Това сякаш му се стори смешно.
— Ти май не разбираш… Това е моят свят, тук ми е мястото.
— Не, това е сънят ти и ти можеш да го промениш. Ще ти покажа как.
— Може и да е сън, но това е моето минало. А него не можеш да промениш, госпожице.
— Няма как да промениш миналото, но можеш да намериш по-добър начин да се справиш с него.
— По дяволите! Сега говориш като психотерапевт. От онези, скъпите. Но ти не си такава, нали?
— Не, аз давам парапсихични консултации, но знам как можеш да откриеш неща, които си загубил в сънищата си. Правиш го по грешен начин.
— Така ли? — Започваше да се чувства отегчен.
Тя го губеше.
— Върни се на повърхността с мен — помоли Гуен. — По-късно, когато отпочинеш добре, ще ти помогна с търсенето в съня.
— Не мисля.
— Защо?