— Права си, че този път съм стигнал прекалено дълбоко. Но тук съзирам неща, които не съм виждал преди. Може би тази вечер ще открия това, което търся.
— Няма да има полза да го намериш, ако после не можеш да се върнеш на повърхността. Страхувах се, че ще стане така. Чуй ме, Копърсмит. Отишъл си прекалено дълбоко в съня заради изтощението от преживяното в къщата на Луиз Фулър.
— И ти беше там. Не си ли изцедена като мен? Или притежаваш някакви специални тайни сили?
— Не. Аз съм добре, защото ти ме защити от най-тежките енергии в къщата на Луиз. Но ти предпазваше също и Никол, и Макс, както и себе си. Бог знае колко енергия е трябвало да използваш, за да спасиш всички ни… Затова си изтощил сетивата си, макар и временно. Сега се нуждаеш от здрав сън, а не от потъване в кошмарите си.
— Трябва да си тръгнеш преди и ти да си паднала в капана.
— Няма да си тръгна без теб. Върни се с мен, Джъдсън.
— Не мисля, че е възможно. Прекалено е късно.
Нямаше никакви емоции в думите му — нито съжаление, нито отчаяние. Джъдсън сякаш говореше за времето, съвсем дистанцирано. Като онези духове, помисли си Гуен. Отново я побиха тръпки. Нещата не вървяха на добре. Никога не се беше занимавала с човек, който се е свлякъл толкова навътре в дупка на сънищата. Чувстваше се неуверена, но за едно нещо беше сигурна: трябваше да върне Джъдсън на повърхността, преди той да потъне още повече.
— Не, не е прекалено късно — успокои го тя. — Можем да излезем оттук, но трябва да го направим заедно. Ти не си единственият, който е стигнал твърде дълбоко. Аз дойдох да те открия. И аз съм в капана.
— Казах ти, че не трябваше да идваш тук.
Този път й се стори, че долови емоция и настойчивост в гласа на Джъдсън. Звучеше сърдито. Гуен си каза, че това е добър знак.
— Е, аз дойдох заради теб и сега не мога да се измъкна. Ако не поемеш с мен, няма да мога да се махна оттук.
— Ти си специалист по сънищата. Изчезвай, докато още можеш.
— Не и без теб! И спри да спориш с мен. Това не е обикновен сън. Може да се превърне в кома. Трябва да се махнем. Веднага!
Беше странно, но и тя започваше да се гневи. Това не трябваше да се случва в нейните сънища. Гуен беше тренирана да действа като наблюдател и водач. Нейната задача беше да изведе деликатно клиента си от безкрайната спирала на повтарящия се кошмар. Всяка силна емоция от нейна страна причиняваше деформации и объркване в света на сънищата — свят, който беше конструиран от деформирани и объркващи образи.
— Ти не се отказваш лесно, а? — попита Джъдсън. Звучеше заинтригуван от упорството й.
— Не. Не и когато се отнася до клиентите ми.
— Такъв ли съм? Твой клиент?
— Такъв си тази вечер. Хвани ме за ръка, Джъдсън. — Тя го изрече като заповед.
Стори й се, че цяла вечност не й отговори. После, за огромно нейно облекчение, той протегна ръка към нея. Знаеше, че това действие е само в съзнанието й, което интерпретираше случващото се. Защото тя също сънуваше. Джъдсън излизаше на повърхността. Той всъщност не я държеше за ръка. Гуен знаеше това. Хващането за ръка беше просто една метафора в съня й.
И това беше причината да изпита и физически, и психически шок, когато усети как пръстите му яростно стискат китката й в реалния свят. Този шок я изведе веднага от съня. Джъдсън дойде с нея.
Той отвори очи. Едновременно с това стисна китката й още по-силно.
— Всичко е наред… Ти си буден. — Тя му се усмихна, за да го успокои, уверена, че с необикновеното си зрение той може да я види в тъмното. Гуен деликатно раздвижи пръсти, за да освободи китката си, ала той не я пусна. Вместо това продължи да я стиска, гледайки я с пламнали очи.
— Аз не съм един от твоите клиенти — глухо прошепна той.
— Вече си буден. Това беше просто лош сън. Страхувах се, че спиш прекалено дълбоко, нищо повече.
— Не съм от клиентите ти, по дяволите! Не съм твой клиент…
Тя си напомни, че след събуждането от дълбок сън човек обикновено продължава известно време да се бърка с образите от съня. Целта беше да го успокои, насочи и отведе до безопасния бряг на реалността.
— Не си ми клиент — повтори тя със спокоен тон.
— Точно така.
Той я придърпа към леглото. Направи тази маневра бързо и умело, като хватка от джудото. В единия момент тя стоеше права, в следващия лежеше до него. Тънещата в сенки стая се завъртя пред очите й.
Това явно е нещо ново в практиката ми, помисли си тя. Беше загубила контрол над случващото се по време на терапевтичен сеанс. А това не трябваше да става.