— Плащането на сметките не означава, че ти си шефът. Означава, че си клиентът.
— Въпрос на гледна точка.
Те си проправиха път през дърветата до тясната павирана ивица зад магазина, която служеше за паркинг. Гуен изчака Джъдсън да се справи със старата ключалка. За нейна изненада, той почука на вратата. Рязкото тропане я стресна. Но Гуен се удиви още повече, когато той натисна бравата и отвори.
— Знаем, че си вътре, Никол — каза Джъдсън спокойно.
Гуен го погледна изненадана. Това със сигурност беше новина за нея.
— О, Джъдсън, не съм сигурна, че ще бъде разумно да се конфронтираме с нея.
Тя замълча, когато чу предпазливите стъпки от другата страна на вратата.
Никол се появи на прага. Беше облечена с избелели дънки, дънкова риза с дълги ръкави и светъл пухен елек. Косата й беше стегната на опашка.
— Трябваше да се сетя, че ще отгатнете кой е оставил снимката под вратата на Гуен. — Устата й се изви в мрачна усмивка. — В крайна сметка и двамата имате паранормални способности. А аз съм просто една глупачка, която беше достатъчно наивна да се влюби в човек от вашия вид. Не се тревожете, научих си урока.
Гуен усети как някаква хладина премина през тялото й. Спомни си нещо, което Евалин й беше казала преди много време. Рискът в това да обясниш на другите, че паранормалното е реално, се състои в следното: ще има хора, които ще възприемат себеподобните си с талант не само като различни, а и като опасни. А когато хората се страхуват от нещо, те опитват да го контролират, изолират и дори унищожат. Спомни си за салемските вещици.
— Зандър Тейлър не беше един от нашия вид — рече тихо Гуен. — Той беше чудовище.
— Ясно. Вчера най-после осъзнах това и сама.
— Време е да поговорим — каза Джъдсън.
— Добре. — Цветарката се извърна и се отдалечи в сенките. — Макар че сигурно вече няма значение.
Джъдсън пристъпи през прага. Гуен разбра от потрепването на енергия в атмосферата, че той е задействал таланта си. Тя го последва в стаята зад магазина. Тъмното, земно ухание на прясно откъснати цветя, растения в саксии и гниещи листа атакува сетивата й.
Редици декоративни вази бяха отрупали рафтовете. Сухи украшения за букети изпълваха големи метални контейнери. Хладилник със стъклена врата бръмчеше тихо в единия ъгъл. Няколко чифта градинарски ножици и различни други инструменти бяха грижливо подредени на един работен плот.
Никол влезе в предната част на магазина. Големи саксии, пълни с хризантеми, орхидеи, маргарити и лилии, надничаха от сенките. Кошници с билки и цъфтящи саксийни растения висяха от тавана.
Никол мина зад щанда и отвори вратата на един малък офис. Тя щракна електрическия ключ и вътре стана светло.
Гуен погледна снимките, които покриваха стените, и потрепери. Описаното от Триша Монтгомъри беше точно. Малкото пространство беше като олтар на Зандър Тейлър.
Над бюрото беше закачен голям календар с цветя. Месец август беше илюстриран с живописна снимка на диви горски цветя. В квадратчетата на някои дати имаше красиво написани бележки. „Сватбата на Картър.“ „Нахрани кучетата.“ „Поръчай нови вази за странноприемницата.“ Но с изключение на красивия календар, всеки сантиметър от пространството по стените беше покрит със снимки на Зандър Тейлър.
Те бяха с най-различни размери. На повечето от тях Тейлър позираше пред камерата сам, усмихнат с чаровната си усмивка на психопат. Никол беше с него на някои от кадрите, облегната на него, обвила ръка около кръста му, изглеждаше щастлива и влюбена.
Но олтарът на Зандър Тейлър беше осквернен. Всички снимки бяха дивашки нарязани, но неведнъж, а отново и отново. На бюрото лежаха остри градинарски ножици. Единственият недокоснат образ в стаята бяха цветята на календара.
— Хората ме съветват, че трябва да продължа напред — въздъхна Никол. — Убеждават ме, че трябва да превъзмогна загубата на Зандър. — Загледа се в една от нарязаните снимки. — Но аз някак не мога да го направя. В продължение на две години всеки път, когато влизах в тази стая, се чувствах така, сякаш съм го загубила едва вчера. И това не ми тежеше.
— Не си искала да се освободиш от него — каза Гуен внимателно.
— Не. — Никол се усмихна с горчивина. — Но сега, след като знам истината за Зандър, ще ми се да избягам повече от всичко на света. А това е невъзможно.