— Скрито? — захвана се за думата Гуен. — Сигурен ли си?
— Няма как да се е озовало там случайно. Близо е до мястото, където го бяха убили.
— Кого?
— Анализатора. — Джъдсън излезе от съня с прилив на адреналин и психична енергия. — Още не е мъртъв, но знае, че ще умре. Опитва се да остави съобщение на този, който дойде да го търси. Трябва да се върна в онази пещера.
— Ще преплуваш през подводните тунели? — попита Гуен.
— Не мисля, че ще се наложи. Ако не си чувала, баща ми е собственик на една от най-големите компании в минния бизнес в целия свят.
— А, да, вярно. — Гуен сбърчи нос. — Все забравям за тези Копърсмит.
— Ако има едно нещо, което татко знае, то е как да прокопава твърди скали. Отварянето на входа към пещерата ще бъде като детска игра за него. Сигурно няма да му отнеме повече от няколко дни да изпрати екип и машини на мястото.
— Господи… Разкриваш няколко убийства тук, в Уилби, и отиваш на Карибите да разрешиш още няколко паранормални престъпления със странни средства и мистериозни оръжия — въздъхна Гуен. — Живееш интересен живот, Джъдсън.
— Да, напоследък календарът ми е пълен. — Образът блесна в съзнанието му. Изведнъж разбра всичко, всяко парче от загадката попадна на мястото си. — По дяволите… Трябваше да се сетя по-рано.
— Какво?
— Отговорът е в календара.
39.
В Уилби улиците опустяваха доста рано. Няколкото ресторанта затваряха до десет часа. Последният пикап потегли от паркинга на таверната малко преди полунощ. Хората от персонала си тръгнаха двайсет минути по-късно.
Джъдсън изчака най-тъмната част от нощта и после влезе през задната врата на цветарския магазин „Хъдсън“. Беше отворил леко сетивата си. За паранормалното му зрение ножовете, ножиците и градинарските инструменти, подредени върху работния плот, блестяха като средновековни оръжия. Стъклените вази по рафтовете проблясваха със зеленикава кристална светлина.
Той премина в предната част на магазина и се придвижи зад щанда. Вратата на малкия офис беше затворена, но не беше заключена. Хората в малките градчета бяха немарливи към сигурността.
Вътрешността на офиса изглеждаше почти като през деня, когато двамата с Гуен бяха дошли да говорят с Никол. Нарязаните снимки още стояха забодени на стените.
Джъдсън прекоси малкото пространство и свали големия календар със снимки. Първи, втори и трети август бяха маркирани с една и съща бележка. „Нахрани кучетата“.
Той извади списъка с датите, който носеше. Бележките „Нахрани кучетата“ присъстваха точно където очакваше да ги намери през цялата година.
Слабият, приглушен шум от стъпки по задните стъпала към магазина накара сетивата му да се задействат напълно. Пръстенът на ръката му грейна като миниатюрно паранормално слънце. Имаше време да излезе през предната врата.
Напусна офиса и заобиколи тезгяха. Тъкмо се пресягаше към бравата, когато осъзна, че отзад има двама души.
Спря и изчака. Задната врата се отвори. Лъч на фенер прониза задната стая и стигна до магазина.
— Здрасти, Пул.
Бъди Пул влезе в стаята. Нямаше ги старомодните очила за четене със златни рамки, карираната риза и червените тиранти, които носеше, когато беше зад тезгяха на универсалния магазин на Уилби. Тази вечер беше облечен в черно от глава до пети, точно като наемен убиец.
Пул не беше сам. Водеше Никол със себе си. Китките й бяха вързани зад гърба й. Устата й беше запушена със залепваща лента. Тя се взираше в Джъдсън с широко отворени, ужасени очи. Бъди притискаше пистолет към слепоочието й. С другата си ръка държеше фенера насочен към Джъдсън.
— Хвърли оръжието, Копърсмит — нареди Бъди. — Или ще я убия веднага.
Джъдсън остави внимателно пистолета си на пода и се изправи бавно.
— Как разбра, че съм тук?
— Държах те под око — отвърна Бъди. — Когато излезе от странноприемницата тази вечер, се сетих, че си намислил нещо. Зачудих се дали не си тръгнал към моята къща. Реших, че ще бъде забавно да видя как се оправяш с кучетата. Но когато не потегли по Фолс Вю Роуд, осъзнах, че вероятно си поел насам. Взех тази кучка със себе си, в случай че ми трябва прикритие.
Никол изхлипа.
Бъди я блъсна силно и тя полетя към стената. Изстена и се строполи на колене.
Мъжът не й обърна внимание. Той наблюдаваше Джъдсън с поглед, в който гореше парапсихична енергия.
— Как се досети, Копърсмит?