Отчаянието идва, когато надеждата си отиде. Яростта; активизирано отчаяние, мощно в действията си, крайно дръзко. Той ми обясняваше как всичко, което беше научил — от оръжията и експлозивите до немския, от законите до норвежката граматика, е научил от отчаяние, сякаш с трупането на знания ще се сдобие с реалност. И след всичко това продължава да се събужда през нощта, убеден, че отвъд прозореца се простира поглъщаща празнота. Беше отворил врата към себе си и това, което се виждаше, беше тъжно и ужасяващо.
Думите му казваха повече, отколкото той самият осъзнаваше. Беше ми показал, че и след най-дълбокия самоанализ, на който беше способен, той продължаваше да не осъзнава най-важното — той все още живееше в лъжа. Той ми се показа — и на себе си също — като съмняващ се в собствената си реалност и затова и в смисъла на съществуването си. Всъщност той се съмняваше в съществуването на света и само за себе си вярваше, че е истински.
Нарича се солипсизъм и дори сладкар като мен знаеше какво е: теорията, че само съществуването на аза може да се докаже; изключителна замисленост и задълбочаване в чувствата и желанията на отделния индивид. Той никога нямаше да се види като нишка от гоблена. Той беше вселената и всички ние бяхме неговите фантазии; да бъдем убити или не, нямаше реални последици за нас или за него. Този начин на мислене не е започнало като лудост, макар че може да приключи като безумие. Този начин н мислене започнал като избор — преподаван е като философия, заслужаваща внимание в най-перфектните вселени, който го направил по-внушителна фигура, отколкото, ако си останеше бедно момче, доведено до лудост от обстоятелствата.
Изплаши ме повече от всякога. Бяхме дошли с надеждата, с желанието да докоснем сърцето му, но успехът ни беше колкото на мънкащ призрак от сън, който се опитва да ни накара да се жертваме. Това беше четвъртият от петте фатални дни и вече знаех защо ще е най-отвратителният от петте. Щеше да ни откаже и щеше да ни обрече на непоносима загуба.
— Защо сте тук? — попита той.
Не за пръв път, когато думите ми бягаха, Лори знаеше какво да каже. Хвана се за фундаменталната лъжа, чрез която се беше самоубедил, че е жертва, а не чудовище.
— Дойдохме — заяви тя, — за да ти кажем, че си истински и че има начин един път завинаги да го докажеш на себе си.
— И какъв е този начин?
— Искаме да спасиш живота на дъщеря ни. Ти си единственият, който може да го направи, и това е толкова реално, че няма накъде повече.
59
Лори извади от портмонето си снимка на Ани и я плъзна към Пунчелино.
— Хубава е — каза той, но не докосна снимката.
— Ще навърши шест след по-малко от два месеца — обясни Лори, — ако доживее дотогава.
— Аз никога няма да имам деца — напомни ни той.
Не отговорих. Вече се бях извинил веднъж, че съм го кастрирал, въпреки че след мен работата беше довършил хирургът.
— Тя има нефробластом — каза Лори.
— Звучи като гръндж група — отговори Пунчелино и се усмихна на тъпата си шега.
— Това е рак на бъбреците — обясних аз. — Туморите нарастват много бързо. Ако не се хванат навреме, разсейките обхващат белите дробове, черния дроб и мозъка.
— Слава Богу, че диагнозата беше поставена навреме — каза Лори. — Извадиха и двата бъбрека и последва облъчване и химиотерапия. Всички ракови образувания вече ги няма.
— Това е добре за нея — отбеляза той. — Никой не трябва да има ракови образувания.
— Но сега има усложнения.
— Онова с бебетата беше по-интересно — каза Пунчелино.
Не се чувствах сигурен. Усещах, че животът на Ани виси на нишка, толкова фина, че една дума може да я скъса.
Лори продължи, сякаш той не беше казал нищо:
— Без бъбреци тя трябва да е на хемодиализа по четири часа, три пъти в седмицата.
— Щом е на шест — отвърна Пунчелино, — значи не ходи на работа или нещо подобно. Сигурно има много свободно време. Не можех да разбера дали е толкова безочлив, колкото е и непукист, или просто ни дразнеше и се наслаждаваше на мъката ни.
— В центъра на машината за диализата има голям съд, наречен диализатор.
— Може ли тази Шарлин да си навлече неприятности със закона заради това, което е направила? — попита Пунчелино.
Решен да не се поддам на провокациите и да си изпусна нервите, отвърнах:
— Само в случай че родителите ми имат претенции. Те нямат.
Лори продължи да се бори:
— В диализатора има хиляди малки фибри, през които минава кръвта.
— По принцип не обичам черни хора — информира ни той, — но тя изглежда свястна.