Приближих се и разпознах посетителя. Зелените му очи блеснаха, като ме видя, а широката му усмивка беше приветлива, а не подигравателна, но все пак това, което каза на Лайнъл, беше:
— Мисля, че господинът ще иска нещо за летящи чинии.
Познавах Лайнъл Дейвис, откакто се помня. Животът му беше посветен на книгите, както моят — на фурната.
Той беше сърдечен, мил, запален по всичко от египетска история до брутални детективски романи.
Той имаше вече захабеното и все пак непроменено детско излъчване на учтив ковач или почтен свещеник от Дикенсов роман. Познавах лицето му — никога не е изглеждало така, както изглеждаше сега.
Усмивката му беше широка, но очите — присвити. Левият ъгъл на устата му потрепери и разкри, че очите му са по-откровени от усмивката.
Дори и да бях прочел предупреждението на лицето му, нищо не можех да направя, за да спася него или себе си. Красивият мъж с порцелановите зъби беше решил какво следва в момента, в който влязох. Първо, застреля Лайнъл Дейвис в главата.
7
Звукът, който произведе пистолетът, беше приглушен; очаквах да е поне два пъти по-силен.
Налудничаво се сетих как във филмите, понеже не използваха истински куршуми, а халосни, се налагаше да увеличават звука допълнително.
Почти се огледах за камерите, за режисьора. Убиецът приличаше на филмова звезда, изстрелът не звучеше убедително, а и кой би убил симпатяга като Лайнъл Дейвис, което ще рече, че всичко това беше режисирано, а филмът ще излезе следващото лято по кината в цялата страна.
— Какъв е средният брой на мухите, които лапваш за ден, така като си стоиш със зяпнала уста?
Изглежда, вече аз бях интересният, Лайнъл беше забравен, сякаш да убиеш библиотекар е все едно да стъпиш върху мравка. Чух се как с изпълнен с гняв глас питам:
— Какво ти беше направил?
— Кой?
Ако си мислите, че недоумението му беше някаква игра, блестящо изпълнение на мъжага, демонстрация на жестокостта му, уверявам ви — грешите. За него нямаше връзка между въпроса ми и човека, който току-що беше убил. Думата „луд“ съвсем не го описваше, но за прилагателно, с което да започна, беше добре.
Изненадан, че в гласа ми все още не се прокрадва страх, а само гняв, казах:
— Лайнъл. Той беше добър човек, внимателен.
— А, този.
— Лайнъл Дейвис. Имаше си име, нали се сещаш? Имаше живот, приятели, беше някой.
Изключително озадачен, усмивката му се изкриви и той каза:
— Не беше ли просто библиотекар?
— Ти, побъркан кучи сине…
Усмивката му се скова, лицето му пребледня и се втвърди, сякаш кожата му се превръщаше в пластмасова маска. Вдигна пистолета, насочи го към гърдите ми и с невероятна сериозност каза:
— Да не си посмял да обиждаш майка ми.
Забележката за грубия ми език, толкова далеч от лекотата, с която извърши убийство, ми се стори като черен хумор. Ако се бях разсмял, било то и от напрежение, той щеше да ме застреля.
Стоейки срещу дулото на пистолета, по коридорите на съзнанието ми се промъкна страх, но аз не му дадох ключове за всички стаи.
По-рано, на улицата, мисълта за снайперист ме беше сковала от страх. Сега осъзнавах, че не ме беше страх от снайперист, скрит някъде горе. Бях се вцепенил, защото не знаех дали наистина е там, или смъртната заплаха дебнеше от хиляди други места. Когато опасността може да бъде усетена, но не може да бъде идентифицирана, тогава всеки и всичко буди безпокойство и целият свят е враждебен.
Страхът от неизвестното е страх в най-чист вид, с най-голям заряд. Вече знаех кой е врагът ми. Въпреки че приличаше на социопат, способен на всякакви зверства, чувствах облекчение, защото видях лицето му. Всички възможни опасности бяха сведени до тази единствена и истинска опасност. Изразът на лицето му поомекна. Свали пистолета.
Имайки предвид, че бяхме на разстояние около пет метра един от друг, не посмях да му се нахвърля. Успях само да повторя:
— Какво ти беше виновен?
Той се усмихна и сви рамене.
— Нямаше да го застрелям, ако ти не беше дошъл.
Като бавно въртяща се бургия, болката от смъртта на Лайнъл се забиваше все по-дълбоко в мен. Гласът ми трепереше от мъка, не от уплаха:
— За какво говориш?
— Аз съм един и не мога да се справя с двама заложници. Той беше тук сам. Помощникът му е болен и отсъства. Нямаше никакви посетители. Той щеше да заключи вратата, но тогава влезе ти.