Не за пръв път, а със сигурност не и за последен, Лори ни отърва кожите:
— Дали бихме могли да покажем и капка от благодарността си, ако кръстим първото си дете Конрад?
Помислих си, че това предложение ще го обиди като очевиден опит за манипулация. Грешах. Тя беше уцелила в десятката.
Светлината на фенерите се отразяваше в очите на Пунчелино и разкри вълнението му. Той прехапа долната си устна.
— Това е толкова мило — каза. — Толкова мило. Едва ли има нещо, което ще зарадва баща ми, великия Конрад Бизо, повече от това да узнае, че внукът на Руди Ток е кръстен на него.
Лори отвърна със сияйна усмивка, за която Леонардо да Винчи би си дал левия крак.
— Единственото нещо, което би ни направило още по щастливи, е ти да станеш кръстник на бебето.
В присъствието на принца на лудостта спасението е — ако въобще го има — в това да се представяш за член на същото кралско семейство.
Емоционалният му отговор беше предшестван от ново прехапване на устната:
— Разбирам каква е отговорността. Аз ще бъда пазителят на малкия Конрад. Всеки, който му навреди, ще трябва да се разправя с мен.
— Не можеш да си представиш какво успокоение е това за една майка — изрече Лори.
Без да ни заповядва, а по-скоро като приятел, молещ за помощ, той ни накара да закараме количката през криволичещото историческо имение до входната врата; Аз я бутах, а Лори осветяваше пътя с фенерче.
Пунчелино ни следваше с фенерче в едната ръка и пистолет в другата. Не исках да е зад мен, но нямах избор. Ако се бях засуетил, той можеше да направи от онези остри завои на настроението си.
— Знаеш ли кое е ироничното? — попита той.
— Да — че се притеснявах да отида до химическото чистене. Моята ирония не го заинтригува.
— Какъвто профан съм като клоун, такъв гений съм на въжето и на трапеца. — Наследил си таланта на майка си — каза Лори.
— И тайно взех няколко урока — призна той, докато се движехме през кухнята и килера към огромна гостна. — Ако бях отделил половината време от уроците за клоун в такива тренировки, щях да съм звезда.
— Ти си още млад — отново повтори момичето. — Не е прекалено късно.
— Никога. Дори и да продам душата си, за да опитам, не мога да стана един от тях. Никога няма да съм акробат. Вирджилио Вивасементе е живата легенда на акробатите и ги познава всичките. Ако аз имам такива изяви, той ще чуе за мен. Ще дойде да ме види. Ще види лицето на майка ми в моето и ще ме убие.
— Може би ще те прегърне — предположи Лори.
— Никога. За него моята кръв е покварена. Ще ме убие, ще ме разчлени, ще ме маринова в бензин, ще ме изгори, ще се изпикае на пепелта ми, ще сложи мократа пепел в кофа, ще я занесе в някоя ферма и ще я изсипе в калната кочина на прасетата.
— Може би надценяваш подлостта му — предположих, докато преминавахме в по-широк коридор.
— Това, което ви описах, вече го е правил — увери ме Пунчелино. — Той е арогантен звяр. Твърди, че е наследник на Калигула — лудия император на древен Рим. Вече бях виждал Пунчелино в действие и не бих оспорвал предположението му, че има такъв произход. Той въздъхна.
— Затова реших да отдам живота си на безумието на отмъщението. Ако не мога да летя, по-добре да умра.
Дълго стълбище потъваше в мрака на пищно обзаведено фоайе. Вграден черен гранит и под от теракота изобразяваха облечени в тоги фигури и митологични същества, напомнящи на образи от античните гръцки урни.
Лъчите на фенерите ни създадоха илюзията за движение на сцените и шествие под краката ни, сякаш тези същества живееха в двуизмерен свят, реален, колкото и нашия триизмерен.
За миг получих световъртеж, не толкова свързан, предполагам, с нашарения под, колкото с някаква закъсняла реакция на убийствата в кухнята. Освен това залитнах, като си спомних за предчувствието, че Лори ще бъде убита, и се зачудих дали това може да е мястото, където ще бъде дръпнат спусъкът.
Устата ми беше пресъхнала. Ръцете ми бяха влажни. Исках един хубав еклер.
Лори сграбчи дясната ми ръка и я стисна. Тънките и пръсти бяха ледени.
До един от прозорците, разположен до висока входна порта, Пунчелино изгаси фенера си, разкъса пъстрата завеса и се взря в тъмнината. — Навсякъде около площада е тъмно. Детонаторите в подземието тиктакаха. Чудех се колко остава, преди всичко под нас да се взриви. Сякаш прочел мислите ми, той се обърна и каза:
— Разполагаме с около седем минути.
Включи фенера си, сложи го на пода, извади ключ за белезници от джоба на палтото си и дойде при мен.
— Бих искал да закараш количката надолу по входните стълби, по тротоара, до жълтата каравана, паркирана на ъгъла.