— Добре, няма проблем — отвърнах аз и се свих под смирения си тон. Все пак не можех да кажа: „Направи си го сам, клоунчо!“ Когато ми отключи белезниците, ми мина през ума да грабна пистолета от ръката му. Нещо в езика на тялото му ми каза, че очаква такъв ход и ще реагира грубо и решително.
Една зле обмислена постъпка от моя страна можеше да е причина за смъртта на Лори. Имаше логика и аз не се опитах да му отнема пистолета.
Очаквах, че ще освободи и нея с бързо магическо движение, но той я заключи за себе си и прехвърли оръжието си от дясната в лявата си ръка. Държеше го с такава лекота — явно можеше да си служи еднакво добре и с двете ръце.
20
Беше се закопчал за нея.
Видях как го прави и въпреки това имах нужда от време, за да го осъзная. Не исках да повярвам, че няма възможност да се спасим.
Закопчани един за друг, двамата с Лори можехме да се борим за свободата си, когато излезем навън. Сега тя беше заложник не само за да бъдат държани полицаите на разстояние, ако случайно ни срещнат, но и за да бъда държан и аз в покорство.
Пунчелино беше решил, че ако нещата се усложнят, аз не бих му свършил никаква работа.
Да го питаме защо се закопча за Лори щеше да е като да се усъмним в обещанието му да ни освободи. Това съвсем би влошило нещата. Затова не показахме, че поведението му ни е стреснало. Щяхме да изглеждаме наивни като новородени. Бяхме ухилени сякаш… Боже Господи, сякаш се забавлявахме страхотно.
Усмивката и беше застинала като усмивките на претендентките за Мис Америка по време на тази част от конкурса, в която водещият задава изключително подвеждащи въпроси: „Мис Охайо, ако видите кученце и котенце да си играят на железопътната линия, а към тях приближава влак и имате време да спасите само едното от двете, кое ще оставите да умре по ужасен начин — кученцето или котенцето?“
Лицето ми беше като колосано, а устните ми като прострени на въже и защипани в двата края — още една усмивка стил Мис Охайо. Отворих входната врата и избутах количката навън. Свежият въздух с аромат на вечнозелени гори охлади потта ми. Луната още не беше изгряла. Разпенени облаци пропускаха само нишки звездна светлина. Никаква светлинка не проблесваше в парка и уличното осветление не беше включено. Сградите около площада бяха тъмни и тихи.
Никакво движение по улицата. Никакви пешеходци по тротоара — доколкото надвисналите дървета ми позволяваха да видя. Пунчелино и Лори ме последваха. Той беше оставил фенерчето си вътре. Сред тези многопластови сенки не можех да видя лицето му добре.
Може би така беше по-добре. Ако можех да го видя по-ясно, сигурно щях да прочета нещо налудничаво и нямаше да знам как да реагирам.
Искаше ми се да виждах Лори по-ясно. Със сигурност усмивката и беше изчезнала. Моята също.
Десетте стъпала между варовикови перила водеха към тротоара. Изглеждаха стръмни.
— Ще трябва да нося кутиите по една-две до караваната. Количката ще заседне по тези стълби.
— Няма — увери ме той. — Специално сме я купили с големи колела. Ще се спусне надолу плавно и лесно.
— Но…
— По-малко от шест минути — предупреди той. — Постарай се да не я изпуснеш и парите да не се разпилеят. Това би било… тъпо.
Препоръката му си беше чиста подигравка с несръчността ми, която гарантираше, че ще се просна на тротоара затрупан от три милиона долара.
Застанах пред количката, дръпнах я по стълбите, оставих гравитацията да я движи, като с тялото си и пречих да се засили надолу. Невероятно, но стигнах до тротоара без инциденти. Пунчелино и Лори слязоха след мен.
Не знаех дали да се моля да се появят някакви пешеходци или напротив. Уравновесеността му се крепеше на толкова тънка нишка, че дори и невинна среща можеше да доведе до още убийства.
Къде беше нарочно хвърленият сейф, когато най-много ми трябваше! Избутах количката до караваната. Само на два метра от нея беше моята сладка и уязвима додж дейтона шелби зет.
— Вратите са отключени — каза той, като спря близо до бордюра. — Сложи кутиите отзад! И побързай!
Бях научил всичко за действието на маята и за химичните процеси, които превръщат яйцата в суфле, но бях пренебрегнал уроците си по експлозиви. Не знаех какво точно ще се случи, когато взривният материал се активира. Докато отварях задните врати на караваната, си представих как имението Сноу се срутва върху нас и ни погребват под тонове тухли и варовик.
Докато товарех кутии в караваната, видях как силният взрив ни разкъсва на парченца. Шест кутии, осем кутии, десет кутии…