Вече се виждах изгорен и разкъсан, обстрелван от буря руини, заслепен от стичащата се кръв, бягащ по улицата с горяща коса. Благодаря ти, бабо Роуина.
След като натъпках и последната кутия, Пунчелино каза:
— Остави вратите отворени засега. Ние ще се возим отзад с парите. Ти ще караш. Когато стигнехме там, където отивахме, той щеше да е зад мен, в идеалната позиция да ме застреля в тила. Знаех, че ще го направи.
Както я караше този тип, щеше да се наложи да си търсим друг кръстник за малкия Конрад.
— Дръж! — каза той.
Когато осъзнах, че ще ми хвърли ключовете, извиках:
— Не! Чакай! Ако ги изпусна, ще паднат в канала и сме загубени.
Между нас имаше стоманена решетка. Щом стъпих върху нея, усетих полъха на мръсна вода.
Той ми подаде ключовете и въпреки че пистолетът му не беше насочен към мен, имах чувството, че щом протегна ръка да ги взема, ще ме застреля.
Най-вероятно се страхувах, защото не се чувствах сигурен в плана си. Взех ключовете с лявата си ръка, завъртях десния си юмрук ниско долу в чатала му и забих пиличката дълбоко в мъжкия му пакет, като със сигурност му придадох нова, невиждана форма. В тъмното не можех да видя как кръвта напуска лицето му, но почти я чувах.
Бях изненадан от себе си и от жестокостта, която никога не бях показвал или изисквал от себе си в кухнята. Завъртях пиличката.
Смътно си спомних, че Джак беше направил нещо подобно на великана изпод стъблото на боба, само дето беше използвал вила. Оставих оръжието си забито и се насочих към пистолета.
Пиличката му изкара въздуха и той издаваше полухриптящи, полуквичащи звуци. Тя стоеше в него, въздухът му — извън него, и докато се опитваше да си го върне, издаваше ужасни стонове.
Мислех, че ще изпусне оръжието или поне ръката му ще е по-отпусната, но той го беше стиснал с непреклонна решителност.
Лори се завъртя, преплете крака в неграциозен танц, опитвайки се да не застава под прицел, и го удари в лицето със свободната си ръка; удари го отново и отново, като сумтеше всеки път, показвайки нечовешката решителност на фигура, размахваща чук в анимиран швейцарски часовник.
С две ръце се опитвах да изтръгна пистолета от ръката му. Проблесна дуло, чу се изстрел, по лицето ме удариха парченца цимент; звук на метал от караваната или от моето сладко шелби зет.
Почти се докопах до оръжието, но той успя да натисне спусъка още веднъж и противно на всичко, което моят баща беше направил за неговия, неблагодарникът ме простреля два пъти.
21
Ако кракът ми беше ранен от брадва, едва ли болката щеше да е по-голяма.
По филмите прострелват героя, но той продължава напред в името Господне, от любов към родината, заради любимата жена. Може да потрепери, но най-често само се ядосва и стига до още по-велики подвизи.
Както казах по-рано, от дете смятам, че нося героя в себе си. Сега осъзнах, че със сигурност не отговарям на едно от изискванията — висок праг на чувствителност.
С викове паднах от бордюра между караваната и шелбито. Главата ми издрънча в решетката на канала или може би решетката издрънча в главата ми.
Бях ужасен, че ще ме простреля в лицето, докато не осъзнах, че пистолетът е в мен.
Протягайки се към слабините си, той се опитваше да извади пиличката, но само я докосваше и се гърчеше още по-ужасно от прасе, видяло ножа на касапина. Падна на колене. После се сгърчи на земята на една страна, дърпайки Лори със себе си.
Лежахме и стенехме от болка — аз и Пунчелино — като две тийнейджърки от филм на Джейми Лий Къртис, които току-що са открили отрязана глава.
Чух Лори да крещи името ми и нещо за времето. Болката ми пречеше да се съсредоточа и в някакъв делириум си представих какво може да ми казва: „Времето не чака. Времето и реката, колко бързо текат. Времето отнася всичко.“
Дори и в моето състояние бързо осъзнах, че едва ли е тръгнала да философства в момент като този. Когато усетих тревогата в гласа и, разбрах и за какво най-вероятно говореше:
„Времето тече. Бомбите!“
Болката в левия ми крак закипя с парливи иглички и аз се изненадах да видя, че плътта ми не е в пламъци. Усещах и нещо да пробожда месото ми — сигурно счупени кости. Каквото и да беше, не можех да помръдна крака си.
Доста е странно да си изплашен до смърт и в същото време почти заспал от изтощение. Изтерзан от болка и способен да си дремне за малко. Бордюрът щеше да е възглавница, а лекият полъх на катран — завивки.
Изкушаващият покой, разбира се, беше самата смърт, която успях да разпозная и да отблъсна.