Без да се опитвам да се изправя, влачейки ранения крак, сякаш бях Сизиф и той беше моят камък, се качих на високия бордюр. Пропълзях до Лори.
Легнал настрани върху едната си ръка, Пунчелино все още беше закопчан за Лори. Със свободната си ръка извади пиличката от чатала си и моментално повърна върху себе си.
Почувствах се доволен от доказателството, че той е по-зле от мен.
През последните няколко часа за пръв път през двайсетгодишния си живот бях започнал да вярвам, че Злото съществува. Изведнъж повярвах в Злото не просто като необходим противник във филмите и книгите — лошите хора и торбалановците, не просто като последствие от родителска незаинтересованост, прекалена отдаденост или някаква социална несправедливост, а в Злото като живо присъствие в света.
Това е присъствие, което неуморно измисля небивалици и мами, но не може да сключи сделка, освен, ако не го поканят. Пунчелино може и да бе отгледан от зъл мъж, може и да бе направляван от думите на злото, но в крайна сметка изборът как да живее си беше само негов.
Удовлетворението, което почувствах при вида на неговите страдания, може да е било противно, покварено, но не вярвам, че само по себе си е част от злото. В момента, в който го почувствах, а пък и все още го чувствам, беше като справедливо удовлетворение, предизвикано от доказателството, че злото си иска цената от тези, които го приемат и ако си бил от тези, които са го отхвърлили, цената, която плащаш — макар и висока — е все пак по-ниска от тази на съгласието.
Интересно как една празнословна философия може да бъде вдъхновена просто от едно повръщане.
Ако повръщането може да предизвика някакво разкаяние у повръщащия, то със сигурност не може да спре тиктакането на детонатора. Сигурно нямахме повече от минута-две, преди творенията на Корнелий Ръдърфорд Сноу да се превърнат в развалини, наподобяващи империята на Озимандий.
— Дай! — каза Лори.
— Какво?
— Пистолета.
Не осъзнавах, че пистолетът все още е в мен.
— Защо? — попитах.
— Не знам в кой джоб пусна ключовете.
Нямахме време да тършуваме из джобовете на панталоните, палтото и ризата му. А след като повърна, нямахме и желанието.
Не разбрах какво общо има оръжието с ключа за белезниците. Страхувах се, че ще се нарани, и затова реших да не и давам пистолета. И тогава установих, че тя вече го е измъкнала от ръката ми.
— Вече си го измъкнала от ръката ми — казах и гласът ми прозвуча обвинително.
— По-добре се обърни — предупреди ме тя, — може да има шрапнел.
— Мисля, че харесвам шрапнел — казах аз, макар че не се сещах какво означава тази дума.
Тя държеше непохватно оръжието. Хвърли му един бърз поглед в тъмното.
— Мисля, че вече ме боли по-малко — казах и. — Сега ми е студено.
— Това не е добре — изрече тя загрижено.
— И преди ми е било студено — уверих я.
Пунчелино изпъшка, потрепери и пак започна да повръща.
— Обърни се! — повтори Лори, този път остро.
— Не бъди толкова груба с мен. Аз те обичам.
— Е, да, винаги нараняваме тези, които обичаме. — Тя ме хвана за косата и извъртя главата ми настрани.
— Това е тъжно — казах, имайки предвид това, че винаги нараняваме тези, които обичаме, и тогава открих, че лежа на тротоара.
Чу се изстрел, а аз едва по-късно разбрах, че е поставила дулото върху веригата, свързваща белезниците, и с този изстрел се е освободила от Пунчелино.
— Ставай — побутна ме тя. — Хайде! Хайде!
— Ще полежа тук, докато се посъвзема.
— Ще полежиш, докато умреш.
— Е, не, това ще е дългичко.
Тя ме убеждаваше, ругаеше, заповядваше, буташе, издърпваше и ръчкаше и следващото нещо, което осъзнах, е, че съм на краката си, подпрян на нея, промъквайки се между караваната и шелбито по улицата, далеч от имението.
— Как е кракът ти?
— Кой крак?
— Имам предвид боли ли?
— Мисля, че го забравихме на тротоара.
— Господи, ти наистина си едричък — каза тя.
— Просто съм по-як, това е.
— Всичко е наред, добре си си. Подпри се на мен. Хайде!
С глас, плътен като английски яйчен крем, казах:
— В парка ли отиваме?
— Да.
— На пикник?
— Точно така. И закъсняваме. Да побързаме!
Чух шум от приближаваща се кола. Появиха се някакви фарове. Съчетанието на синьо и жълто във въртяща се сигнална лампа на покрива показваше, че това е или полицейска кола, или междугалактическо превозно средство.
Колата намали и спря на около четири метра от нас, вратите се отвориха рязко и двама мъже излязоха от нея.