— Какво става тук?
— Този мъж е прострелян — каза им Лори. Зачудих се за кого говори. Преди да успея да я попитам, тя добави: — Трябва ни линейка.
Ченгетата се приближиха предпазливо.
— Къде е виновният?
— Там, на тротоара. Ранен е. Няма оръжие.
Когато полицаите тръгнаха към Пунчелино, тя изкрещя:
— Не! Върнете се! Сградата ще се взриви.
В моето състояние предупреждението и ми звучеше озадачаващо; май и полицаите не я разбраха. Побързаха към Пунчелино, който лежеше осветен наполовина от фаровете. Подчинена на една-единствена цел, Лори продължаваше да ме влачи към парка.
— Много е студено за пикник — казах. — Толкова е студено.
— Ще си запалим огън. Само не спирай!
Зъбите ми тракаха и заеквах:
— Ще има ли к-к-картофена салата?
— Да. Много картофена салата.
— От тази консервираната?
— Да, от нея, не спирай!
— Мразя консервираната.
— Имаме и от двата вида.
Един бордюр почти ме спря. Тротоарът изглеждаше толкова мек и привлекателен.
— М-м-много е с-с-студено за пикник — казах — и ттъмно. А миг след това беше и прекалено шумно.
22
Четирите почти едновременни експлозии — имението, банката, съда и библиотеката, прогониха обърканите ми мисли. За момент можех да разсъждавам съвсем ясно.
Когато земята се разтресе, вечнозелените дървета в парка се разлюляха и поръсиха мъртви иглички. Първоначалните взривове отстъпиха на тракането на каменни кегли от боулинга на полуделите богове и си спомних, че бях прострелян два пъти и че и двата пъти не ми хареса.
Болката не се върна заедно със спомена и сега с поясни мисли осъзнах, че да не си чувствам крака въобще, е по-лошо от жестоката агония, която преживях по-рано. Абсолютната безчувственост предполагаше, че кракът ми е безвъзвратно унищожен, мъртъв, ампутиран, край с него.
Изнемощял, когато земята се разтърси, се препънах. Лори ми помогна да легна на тревата, където, подпрян на един чинар, останах, докато не отекна и последният гръм.
Със спомена за простреляния ми крак си представих трите убийства на Пунчелино, на които бях станал свидетел. Тези кървави картини сега, в спомена ми, бяха по-истински, отколкото във времето, в което се бяха случили, вероятно, защото тогава, загрижен за моето и на Лори оцеляване, не се бях осмелил да осъзная потресаващите подробности от страх, че ужасът ще ме парализира.
Гадеше ми се и се опитах да потисна тези образи, но те не ме оставяха. Картините, родени в съзнанието ми, винаги са ми носели приятни чувства, но този пейзаж беше изцапан с кръв и опорочен от злокобно затъмнение.
Когато си пожелах отново успокояващата неяснота, от която бях избягал, тя се върна като огромна сива вълна, поглъщаща светлините на полицейската кола, а между дърветата се носеше мъгла на могъщи едри талази, и движена незнайно от какво в тази безветрена нощ. Прах.
Бурната маса не беше нито мъгла, нито мозъчно затъмнение, а гъсти облаци прах от превръщането на имението на Корнелий Сноу от величествено здание в руина. Стрит на прах варовик, тухли на пясък, паднала мазилка — с хиляди миризми и вкусове, прахът се търкаляше върху нас.
Блед на цвят, облакът донесе тъмнина, мрак, по-дълбок и от самата нощ. Надигнах се от чинара и се търкулнах на дясната си страна, затворих очи и си издърпах ризата нагоре като маска за носа и устата.
Протегнах се да докосна безчувствения си ляв крак, за да се уверя, че все още е там. Ръката ми се хлъзна в топла кръв.
За момент ми се стори, че прахът е втвърдил кръвта и е образувал ужасна обвивка.
Първо реших, че Лори е на тревата, до мен, скрила лицето си от задушаващия плащ. После чух гласа и над мен и разбрах, че стои права. Викаше за линейка, кашляше, хриптеше, не спираше да крещи за помощ — прострелян беше човек. Исках да я настигна, да я дръпна надолу, но нямах сили да си вдигна ръката. Бях завладян от плашещо безсилие.
Успокояващата неяснота, която си бях пожелал, се върна. Обезумял от тревога за Лори, вече не желаех това бягство, но не можех да му се противопоставя.
Мислите ми плетяха несвързан разказ за скрити врати, тунели със свещи, мъртви лица, изстрели, дресьори на змии, торнада, клоуни… Трябва да съм бил в безсъзнание или да съм сънувал, защото бях въздушен акробат и ходех по въже с дълга пръчка за баланс. Движех се бавно и несигурно към платформа, на която ме чакаше Лори.
Когато се обърнах назад, за да видя колко съм изминал, се натъкнах на Пунчелино Бизо, който ме преследваше. И той носеше пръчка за баланс, но краищата и бяха остри. Той се усмихваше, беше уверен и по-бърз от мен. „Можех да съм звезда, Джими Ток. Можех да съм звезда.“