Двете и котки също бяха премазани. Някои от жителите на Сноу Вилидж като че ли бяха по-наскърбени от тяхната смърт, отколкото от човешките или архитектурните загуби.
Пунчелино беше съжалил, че не са умрели стотици. Каза на полицията, че ако можеше да го направи пак, щеше да сложи допълнителни пакети напалм, за да предизвика такава огнена буря, която да унищожи много сгради.
Части от улицата и парка бяха хлътнали в тайните коридори на Корнелий Сноу. Моето красиво, черно, спортно купе с жълти ивици беше погълнато от една такава дупка.
Спомняте ли си, когато казах, че не съм срещал млада жена, която можех да обикна толкова, колкото обичах този седемгодишен додж дейтона шелби зет? Интересно — когато го загубих, не ми домъчня дори за миг.
Лори щеше да изглежда добре в шелбито, но щеше да изглежда още по-добре в понтиак транс ам от 1986, може би не черен, а червен или сребрист, някой цвят, който да отива на емоционалността и. Или пък едно чеви камаро ИРОК-3, кабрио от 1988.
Моят проблем беше проблем като на всеки млад пекар със заплата, достатъчна за насъщния и малко торти. Имаше мъже по света, които само ако зърнеха Лори, щяха да и купят по един ролс-ройс за всеки ден от седмицата. И не всички такива мъже изглеждат като тролове.
— Нали не смяташ, че ще пратят негодника в някой приют и ще го оставят да се отърве? — попита татко.
— Той самият не иска това — поясних аз. — Заяви, че е знаел точно какво прави и че всичко е било отмъщение.
— Луд е по негов си начин — каза Лори. — Но много добре различава доброто от злото. Мади, Руди, тази супа е фантастична, дори и да причинява газове.
Баба Роуина имаше историйка, подходяща и за тази тема:
— Хектор Санчес, дето живееше до Брайт фолс, се самоуби с пръдня.
Рационалистът в баща ми беше възмутен от изказването на баба.
— Уина, това е просто невъзможно.
— Хектор работеше в производството на козметика — спомни си баба. — Имаше прекрасна коса, но не и много мозък. Това беше преди петдесет и шест години, в далечната трийсет и осма, преди войната.
— Дори и тогава не е било възможно — заяви татко.
— Ти още не си бил роден, нито пък Мади, така че не ми казвай какво не е било възможно. Видях го с очите си.
— Никога не си го споменавала. — Татко, подозираше лъжата, но все още беше неподготвен за обвинение. — Джими, споменавала ли го е досега?
— Не — потвърдих аз. — Помня за Хари Рамирес, който се самосварил до смърт, но не и този Хектор Санчес. — Мади, спомняш ли си да си чувала за това преди?
— Не, скъпи — призна майка ми, — но какво доказва това? Сигурна съм, че просто на мама и е било изскочило от ума.
— Да видиш как някой умира от пръдните си не е нещо, което ей-така ти изскача от ума. Татко се обърна към Лори:
— Съжалявам, мила. Разговорите ни на масата не винаги са на такова ниво.
— Не знам какво е нивото, докато ядеш равиоли от консерва и слушаш истории за пошла употреба на змии и за миризмата на торнадо, изсмукало помията от канализацията.
Баба нетърпеливо изрече:
— Хектор Санчес никога не е изскачал от ума ми. Просто за пръв път подхващаме тази тема.
— С какво точно се е занимавал в тази индустрия? — попита мама.
— При положение, че се е взривил с пръдня преди петдесет и шест години — каза татко, — на кого му пука с какво се е занимавал?
— На семейството му — изрече Уина. — Това е била прехраната им. Както и да е, той не се е взривил. Това е невъзможно.
— Случаят приключен! — тържествено произнесе баща ми.
— Навърших двайсет и една и съпругът ми — Сам, ме заведе на таверна за пръв път. Бяхме в сепаре. Хектор беше седнал на бара. Поръчах си розова катеричка. Харесваш ли розова катеричка, Лори?
Лори отговори „да“, а татко каза:
— Побъркваш ме с това; и в момента виждам розови катерички — пълзят по тавана.
— Хектор пиеше бира с парченца лимон през един стол от един здравеняк. Той имаше бицепси колкото бедра и най-красивата татуировка на озъбен булдог на ръката.
— Хектор или здравенякът? — попита майка ми.
— Хектор нямаше никакви татуировки — поне не на места, на които да се виждат. Но пък имаше маймуна на име Панчо.
— И Панчо ли пиеше бира? — попита майка ми.
— Маймуната не беше там.
— А къде беше?
— Вкъщи със семейството. Не беше от онези маймуни, които обичат да обикалят кръчмите. Панчо беше домошар.
Мама потупа татко по рамото.
— Такива маймуни обичам.
— И Хектор, както си седеше на бара, пусна една мощна…