Всички от моето семейство искат да бъдат единствено и само себе си. Не биха се редактирали, за да впечатлят другите.
Откриват смисъла в тихата си вяра един в друг и в малките чудеса от ежедневието. Нямат нужда от идеологии или философии, за да определят какви са. Определя ги живеенето, с всички усещания, които носи, с надеждата и с нестихващия смях.
Почти от момента, в който я срещнах в библиотеката, бях сигурен, че Лори Лин Хикс знае всичко, което Дикенс знаеше, независимо дали го беше чела или не. Красотата и идваше не толкова от външния и вид, отколкото от факта, че не беше фройдистки робот и никога не би позволила да бъде определена като такава. Тя не беше жертва, не беше наивница. Ръководеше се не от постъпките на другите, не от завист, не от убеждение за морално превъзходство, а от възможностите, които предлага животът.
Оставих настрани романа с детектива и се прехвърлих от фотьойла в приспособлението за ходене. Колелцата изскърцаха. Влязох в кухнята, затворих вратата и отидох до телефона на стената. Известно време постоях там, бършейки влажните си длани в ризата. Треперех. Тази нервност не беше толкова силна, но беше много по-дълбока от всичко, което бях почувствал пред пистолета на Пунчелино.
Това беше безпокойствието на катерача, който иска да стигне до най-високия връх за рекордно време; който знае, че в живота му ще се отвори едно прозорче и той ще притежава уменията и физическата издръжливост да постигне мечтата си, но се страхува, че бюрокрацията или бурите, или съдбата ще му пречат, докато накрая прозорчето се затвори. И тогава кой ще бъде той, какъв ще стане?
През шестте седмици след нощта на клоуните бяхме разговаряли по телефона много пъти. Бях запомнил номера и наизуст. Набрах три цифри и спрях.
Устата ми беше пресъхнала. Поскърцвайки с патерицата, отидох до шкафа, взех една чаша, после скръц-скръц до чешмата. Напълних я с охладена и филтрирана вода от специалното кранче.
С двеста грама по-тежък, но все още с пресъхнала уста, се върнах до телефона. Набрах пет цифри и спрях.
Нямах доверие на гласа си. Пробвах: „Здрасти. Джими е.“
Дори и аз се бях отказал да се наричам Джеймс. Когато осъзнаеш, че се бориш срещу фундаментален закон на вселената, най-добре е да се предадеш. „Здрасти. Джими е. Извинявай, ако съм те събудил.“ Гласът ми звучеше несигурно и с две октави по-високо. Не е звучал така, откакто бях на тринайсет.
Изкашлях се, опитах отново и вече можех да мина за петнайсетгодишен.
След като набрах шест цифри, спрях отново. И после с импулсивна невъздържаност натиснах и седмата.
Лори вдигна на първото позвъняване, сякаш беше до телефона.
— Здрасти. Джими е — казах. — Извинявай, ако съм те събудил.
— Прибрах се преди петнайсет минути. Не съм легнала още.
— Беше ми приятно тази вечер.
— И на мен — отвърна тя. — Семейството ти е страхотно.
— Виж, това не е за по телефона, но ако не го кажа, няма да мога да заспя. Ще лежа буден и ще си мисля как се затваря прозорецът ми и как пропускам последния си шанс в планината.
— Добре — каза тя, — но ако смяташ да си толкова загадъчен, по-добре да си водя записки, така че по-късно да имам възможността да разгадая за какво, по дяволите, говориш.
Така, взех химикал и лист.
— Първо, не съм красавец.
— Кой го казва?
— Огледалце, огледалце. И съм несръчен.
— Така смяташ ти, но аз не съм получила никакви доказателства, като изключим моменти като този.
— Не можех да танцувам и преди да се сдобия с тези железа в крака ми. А сега притежавам толкова грация, колкото първото изчадие на доктор Франкенщайн.
— Трябва ти добър учител. Веднъж учих двама слепи да танцуват.
— И освен това аз съм пекар, може би един ден ще бъда сладкар, което ще рече, че никога няма да стана милионер.
— Ти искаш ли да си милионер? — попита тя.
— Не особено. Постоянно ще се притеснявам, че ще загубя парите. Трябва да искам да съм милионер, нали! Някои смятат, че не съм достатъчно амбициозен.
— Кой?
— Какво?
— Кой казва, че не си достатъчно амбициозен?
— Вероятно всички. Друго нещо — не обичам да пътувам. Повечето хора искат да видят света, но аз съм домошар. Мисля, че можеш да видиш целия свят в едно ограничено пространство, ако знаеш как да гледаш. Никога няма да се впусна в приключения в република Китай или република Тонга.
— Къде е република Тонга?
— Нямам идея. Никога няма да видя Тонга. Вероятно няма да видя и Париж или Лондон. Някои биха го определили като трагедия.