Зарад силния снеговалеж почти не виждах къщата и — някаква бледа форма на още по-блед фон. Докато се движехме по нашето шосе към областния път, някакво раздвижване около къщата на Лам привлече вниманието ми. От тъмната дупка на отворения и гараж излезе нещо, което от това разстояние изглеждаше като голям камион с изгасени фарове.
Повече от трийсет и осем години Недра караше плимът вейлиънт от 1960 — може би най-грозната кола, произведена някога в Детройт — който тя поддържаше в идеално музейно състояние, сякаш беше класика на автомобилния дизайн.
Когато приближаващият се автомобил излезе на Хоксбил Роуд, разкъсвайки воалите от сняг, реших, че е черен хамър — градския вариант на военния хъмвий. Голям, бърз, 4x4, незачитащ сняг и лед, хамърът не зави нито наляво, нито надясно, а без светлини се насочи към нас.
— Какво прави този? — учуди се Лори.
За да не се блъснем, натиснах спирачката и спрях.
Хамърът стигна до спирката на ъгъла и застана на пътя ни.
Вратата на шофьора се отвори. От джипа излезе мъж с пушка.
27
Мъжът беше висок, с широки рамене и изглеждаше още по-едър заради коженото палто. Носеше скиорска шапка, която закриваща ушите и челото му.
Не забелязах други модни детайли, защото се съсредоточих върху пушката, която не изглеждаше ловна, а по-скоро бойна. Той застана пред хамъра, само на половин метър от експлоръра, и вдигна оръжието — или за да сплашва или за да убива.
Обикновеният пекар може би щеше да се парализира, но аз бях готов за действие.
Когато той вдигна оръжието, аз настъпих газта. Той започна това, не аз, така че нямах никакви угризения, че отвръщам с превъзхождаща сила. Исках да го смачкам между двете коли.
Бързо осъзнавайки, че може да ми пробие главата, но не може да спре експлоръра, той пусна пушката и се покатери на капака на хамъра с пъргавина, предполагаща значителна доза маймунска кръв в родословното му дърво.
Когато стигна до страничните фарове, вероятно решил да се качи на покрива, аз завих рязко надясно, за да избегна вече безсмисления сблъсък. Бронята на експлоръра целуна грубичко хамъра, произведе метален писък, танцуващи искри проблеснаха за момент в падащия сняг и ние се измъкнахме.
Завих през полето, благодарен, че земята под снега, замръзнала преди седмици, беше твърда като асфалт.
— Какво беше това? — попита Лори.
— Искаше да ме застреля.
— Познаваш ли го?
— Не мисля. Но не можах да видя лицето му отблизо.
— Аз не искам да видя лицето му отблизо.
Наведените клони на огромен кедър бяха отрупани със сняг, образувайки големи бели форми върху белия фон. Падащият сняг допълнително закриваше дървото. Без да губя и секунда, завъртях волана силно надясно и се разминах на косъм от челен удар с кедъра.
За момент си помислих, че експлорърът ще се завърти, но това не стана. Клоните изскърцаха в покрива и прозорците. Каскади от сняг се изсипаха от клоните върху предното стъкло, лишавайки ме от видимост.
Най-вероятно, още, когато сме минавали покрай него, мъжът е изскочил от хамъра и е грабнал пушката. Нямаше дори да чуя мощния залп, ако и да счупи задното стъкло, да пробие облегалката и да се вреже в мозъка ми. Или в мозъка на Лори. Сърцето ми се беше качило в гърлото ми и така туптеше, че не можех да преглътна.
Включих чистачките, а те изметоха снега и върнаха нощта на мястото и. Прекосихме канавката с друсане и изскочихме направо на платното в посока юг.
— Добре ли си? — попитах.
— Гледай пътя! Много съм добре.
— Бебето?
— Бясно е — някой се опитва да застреля неговото мамче.
Тя се обърна назад към къщата, доколкото коланът и състоянието и позволяваха.
Аз не виждах в огледалата нищо освен пустия път зад нас и снежния хаос, движен от въздушната струя в хоризонтални спирали, отразяващи задните ни светлини.
— Виждаш ли нещо? — попитах.
— Идва.
— Ще му избягаме.
— Можем ли?
Хамърът имаше по-мощен двигател от експлоръра. Гангстерът не возеше бременна жена и можеше да рискува и да стига докрай.
— Обади се на 911! — казах аз.
Клетъчният телефон беше пъхнат в чашодържателя.
Тя го измъкна, включи го и нетърпеливо въздъхна, докато чакаше логото на телефонната компания и предварителната информация да минат по реда си.
Появиха се светлини в огледалото за обратно виждане. Бяха по-нависоко от светлините на обикновения джип. Хамърът!
Лори набра 911. Изчака, заслуша се, натисна „край“ и отново набра.