Телефонната мрежа в някои селски райони не беше толкова добра през 1998, колкото е сега, само седем години по-късно. Бурята усложняваше нещата, като накъсваше сигнала.
Хамърът ни настигаше. Беше на около двайсет метра от нас и виждах, че е машина с характер — сърдита и войнствена.
Трябваше да преценя кое е по-малко рисковано: дали да натисна газта на експлоръра в това ужасно време, или да изчакам да видя дали хамърът може да ни настигне.
Вече се движехме със седемдесет километра, което беше прекалено бързо за такива условия. Натрупаният сняг закриваше маркировката. Не можех да разбера къде е краят на шосето.
Често пътувам по този път и знам, че на едни места е тесен, на други — широк. Мантинели ограждат най-опасните части; но някои от неоградените склонове отвъд пътя са достатъчно стръмни, за да се преобърнем, ако се приближа повече от половин метър по тротоара. Увеличих на деветдесет и като призрачен кораб, чезнещ в мъглата, хамърът се изгуби в гъстия сняг.
— Проклет телефон — каза Лори.
— Продължавай да опитваш!
Бурята изведнъж се развилня. Кръпки земя се мержелееха на изток, над Хоксбил Роуд. Понякога вятърът се спуска от върховете и набира такава скорост до низините, че се превръща в цяло бедствие за магистралата.
По-високи превозни средства — големи камиони и каравани — понякога биват издухвани, ако шофьорите им са пренебрегнали прогнозите за вятъра. Жесток вятър се нахвърли върху нас, унищожавайки всичките ми усилия да задържа експлоръра в това, което смятах, че е южното платно.
Трескаво започнах да обмислям по-добра стратегия от това безразсъдно втурване. Но нищо не ми хрумваше. Лори изстена по-силно отпреди и издиша през зъби.
— О, бебче — говореше на нероденото ни, — моля те, не бързай! Не бързай, бебчо, недей!
От бляскавия бял мрак отново изскочи хамърът: черен, голям, горящ, като дяволска кола от слаб филм на ужасите.
Не бяхме изминали и два километра. Предградията на Сноу Вилидж все още бяха на повече от седем километра.
Веригите издрънчаха на асфалта. Въпреки веригите и управлението 4x4 всяка скорост над седемдесет беше покана за катастрофа. Фарове проблеснаха в огледалото за обратно виждане. Лори нямаше успех с телефона. Направи грубо предложение на телефонния ни оператор и аз я подкрепих.
За пръв път в това гонене различих рева на хамъра от ръмженето на експлоръра. Беше просто машина, без собствени намерения, неспособна да мрази и все пак звучеше зловещо.
Въпреки риска на високата скорост не можех да оставя мъжа с пушката да ни блъсне отзад. В този сняг щяхме да изгубим контрол, да се завъртим на пътя или да се преобърнем извън него. Увеличих на сто. Сто и двайсет. На следващото надолнище щяхме да се чувстваме като в улей за бобслей. Хамърът в огледалото се смаляваше, а после изведнъж пак започна да ни настига.
В страховити виелици като тази заместник-шерифите понякога обикалят покрайнините на Хоксбил Роуд, екипирани със снегорини, крикове и термоси кафе, за да търсят закъсали шофьори. С повече късмет щяхме да намерим помощ, преди да сме стигнали града. Молех се за полицейски патрул. Фаровете на хамъра изведнъж блеснаха зад нас, изпълниха експлоръра и така ни осветиха, че все едно бяхме под прожекторите на някоя сцена.
Не мисля, че беше възможно мъжът да кара и да използва пушката в същото време. Въпреки това ме полазиха тръпки.
Оформено от времето скално образувание на западната страна на магистралата служеше като преграда за зловещия източен вятър. До преградата се беше натрупал сняг като могила, спускаща се от запад на изток, но опасна по ширината на шосето.
Магьосница за очите, бурята мамеше по много начини. Тежкият падащ сняг наполовина те лишава от зрението ти, но също и поправя погрешното впечатление за наклон на повърхността. Бяло върху бяло, преспите бяха изваяни като от специалист по камуфлажа и изглеждаха като лек наклон.
Преди да успея да реагирам, се блъснахме в мека, висока един метър стена и заорахме в нея, губейки една трета от скоростта си. Бяхме изблъскани в предпазните колани и Лори извика. Само се молех да е поела сблъсъка повече с ограничителя на раменете, а не със скута.
Вече в преспата, предните гуми забуксуваха. Сплъстен сняг изскърца под каросерията. Въпреки че бързо загубихме скорост, продължавахме напред; едната гума се въртеше, другите се мъчеха в хватка за свобода и когато мислех, че ще успеем, моторът изгасна.
28
Двигателят никога не изгасва, когато обикаляш из страната и имаш предостатъчно време да установиш и да премахнеш проблема. Не, двигателят изгасва, когато пътуваш с бременната си съпруга към болницата във виелица, докато те преследва убиец в джип с размерите на военен кораб.