Може би съм загубил представата си за време. Страхът обърква вътрешния часовник. Не броях секундите, но имах чувството, че е минала минута, а може би повече.
Не можех да чакам повече. Вероятно не съм най-добрият пример за човек на действието, но със сигурност не съм и инертен.
Ако изляза прекалено рано, ще ме застреля в лицето. Въпреки че притежавах упоритост, не бях такъв инат като баба Роуина. В моето положение друга възможност, освен да бъда улучен в главата, не съществуваше.
От друга страна, ако чаках прекалено дълго, злодеят щеше да тръгне към експлоръра. Лори не беше с мен и ако той знаеше, че е бременна, щеше да се сети, че е в джипа.
Наречете го предчувствие или интуиция, но подозирах, че не представлявам особен интерес за него, дразнеща муха, която трябва да убие. Всъщност той се интересуваше от Лори. Не знам защо. Просто го знаех.
Когато излязох от скривалището си, почти очаквах внезапна светлина, противен смях и изстрел.
Бълбукане на вода, фучене на вятър, воали тъмнина, дълбока горска застиналост. Нямаше никакъв силует на ръба отгоре.
Понеже се страхувах да не се спъна и да падна в буйните води, внимателно се придвижих надолу покрай брега. Трескаво затърсих подходящо място, откъдето да се кача, да речем ескалатор.
Левият ми крак беше доста пострадал и накуцвах. Той сякаш туптеше. Като сиви кости буци пръст стърчаха от брега, вплетени в изпъкналите корени на дърветата. С този крак дори въжета и стълба нямаше да са ми от голяма полза.
На върха се наведох и огледах мрачната гора. Никакви сърни, никакви сови, никакви въоръжени социопати. Вътрешното чувство ми каза, че съм сам. Вътрешното чувство ми помага, когато измислям нови рецепти; затова, реших да му се доверя и при тези обстоятелства. Въпреки че куцах, успявах да се движа бързо. Тръгнах през гората.
Бях изминал известно разстояние, когато разбрах, че съм загубил ориентация. Контурите на този хълм сякаш се бяха разместили, докато бях долу. Магистралата беше над хълма, разбира се, в посока изток. Така че на запад беше пропастта. Голдмайн Рън беше на юг, зад мен. Експлорърът беше на запад от Хоксбил Роуд и северно от мен. Изглежда логично.
Но когато заобиколих още едно дърво, минах между други две, се озовах отново до рекичката и почти паднах до брега. При положение, че познавах компаса, се бях завъртял в кръг.
Целия си живот бях прекарал в планините, в град, обграден от гори, и бях чувал истории за опитни планинари, които се загубвали посред бял ден и при чудесно време. Спасителните отряди много често откривали объркани и засрамени екскурзианти.
Някои бедни души не били нито объркани, нито засрамени. Били мъртви. Обезводнени, прегладнели, разкъсани от мечка, убити от пума, наранени при падане… В жестоката колекция на майката-природа инструментите на смъртта бяха безбройни.
Всеки кът дива природа можеше да се окаже неразгадаем лабиринт. През година-две „Сноу Каунти Газет“ публикуваше на първа страница история за турист, лутал се в продължение на няколко дена, като през цялото време се намирал на километър от магистралата.
Никога не съм бил безстрашен в гората. Обичам цивилизацията, огъня в камината, уюта в кухнята.
Обърнах гръб на безсловесния брътвеж на бягащата вода и се опитах с всички сили да различа вековните форми на дивата гора. Колебливо тръгнах напред, после забързах, изпълнен с повече страх, отколкото решителност.
Сама и в опасност, Лори имаше нужда от Дейви Крокит. Вместо това имаше само мен — Джулия Шилд с окосмени гърди.
33
Това не го видях, но ми беше разказано.
Заключена в експлоръра, Лори се опитала да ме проследи с поглед. В този дълбок мрак това не продължило повече от петнайсет секунди, след което тя спокойно можела да се отдаде на мисли за смъртта си.
Извадила телефона и пак набрала 911. Както и преди, не успяла да се свърже.
Часовникът и бил отмерил само половин минута, а тя вече нямала никакви идеи как да си прекара времето. Обстоятелствата не бяха благоприятни за пеене на „Деветдесет и девет бутилки бира на стената“.
Въпреки че и бях спасил живота (и тя моя) през нощта, в която се запознахме, тя не беше напълно убедена в способността ми да издебна злодея и да го победя с голи ръце.
Когато всичко отмина, ми каза: „Не се обиждай, скъпи бисквитко, но смятах, че ще те убие, а аз ще свърша като булката на Голямата стъпка или още по-зле.“