Натиснах по-силно газта и машината изпищя. Гумите изскърцаха и дрънченето се засили, без да мога да разбера какво го беше предизвикало.
Експлорърът започна да се тресе като уплашен кон, когато кракът му е попаднал на търкалящи се камъни.
Чу се силен звук на стържещ метал. Не ми хареса особено.
Когато отпуснах газта, експлорърът се дръпна четири-пет сантиметра назад. Не мисля, че се бях придвижил с толкова напред.
Започнах последователно да натискам и да отпускам газта. Експлорърът се движеше бавно напред-назад, като стържеше кората на дърветата.
Завъртях волана леко надясно, но нямаше полза. Когато го завъртях наляво, се придвижихме десетина сантиметра напред и пак спряхме.
Върнах волана надясно и натиснах педала. Силно „бум“ се разнесе около нас, сякаш бяхме в камбана и само след миг бяхме вече на свобода.
— Надявам се и бебето да излезе така лесно — каза Лори.
— Ако нещо се промени, искам да знам на момента.
— Да се промени?
— Да ти изтекат водите например.
— О, скъпи, ако ми изтекат водите, ще разбереш и без да ти казвам. Ще си нагазил до глезените.
Заради височината не вярвах, че джипът ще стигне далеч в директна битка с хълма. И все пак трябваше да опитам.
Наклонът не беше толкова голям тук долу, колкото ставаше нагоре и стигнахме по-далече, отколкото очаквах, отклонявайки се от движението нагоре само за да избегнем дърветата и скалите. Може би бяхме изминали стотина метра, когато стана по-стръмно и задавеният двигател започна да кашля.
Оттук нататък смятах да се изкачвам зигзагообразно, което щеше да е по-лесно за двигателя. Да продължа само на север или само на юг, прекосявайки хълма под деветдесетградусов наклон, щеше да е самоубийство; прекалено стръмно беше и експлорърът рано или късно щеше да се преобърне. Но ако лавирам наляво и надясно под внимателен ъгъл, нямаше нито да затрудним мотора, нито да се преобърнем, а щяхме да си проправим път, все едно се движим по стълби. Тази стратегия изискваше предпазливост и пълна концентрация. Всеки път, когато завивахме, трябваше да изчислявам само чрез инстинкт ъгъла на изкачване, който би ни позволил да се придвижим най-много при най-малък риск.
Теренът се оказа невъобразимо неравен. Много пъти, когато тръгнех малко по-бързо, джипът започваше да се тресе върху набраздената земя, друсайки ни върху седалките, набирайки допълнителна сила, която при този наклон можеше да ни обърне. Неведнъж виждах как се озоваваме на дъното на долината, отскачайки от дърво на дърво, като пинбол във флипер.
Няколко пъти забавях, за да се стабилизира колата. На моменти даже спирах, уплашен от начина, по който воланът се движеше в ръцете ми. Тогава оглеждах неприветливия пейзаж, осветен от фаровете, и премислях траекторията.
Бяхме изминали половината от пътя и аз дръзнах да си помисля, че ще успеем.
И Лори трябва да се бе поуспокоила малко, защото наруши напрегнатото мълчание, в което преминаваше изкачването:
— Има нещо, което ще съжалявам, че не съм ти казала, ако умрем тази вечер.
— Че съм невероятен любовник?
— Мъжете, които се мислят за невероятни любовници, са арогантни тъпаци. Ти… ти си обичливо кученце, но това не е нещо, за което бих съжалявала, че не съм ти казала.
— Ако бях умрял, без да го чуя, и на мен нямаше да ми е зле.
— Знаеш — каза тя, — че родителите, децата и любовта могат да са свързани в странна комбинация. Имам предвид, че родителите ти може да те обичат и ти да знаеш, че те обичат, ти също да ги обичаш и въпреки това да растеш толкова самотен, че да се чувстваш… празен.
Не очаквах такова сериозно откровение. Знаех, че е искрена, и се досещах какви ще са следващите и думи.
— Любовта не е достатъчна — каза тя. — Родителите ти трябва да знаят как да се отнасят с теб и един с друг. Трябва да искат да са с теб повече, отколкото с който и да е друг. Трябва да обичат дома си повече от всички други места по света и трябва да се интересуват от теб, повече, отколкото от…
— Змии и торнада — предположих аз.
— Господи, как ги обичам. Те са мили, Джими, наистина, и ми мислят доброто. Но живеят вътре в себе си и държат вратите затворени. Можеш да надникнеш само през прозорците. Гласът и трепереше все повече.
— Ти си съкровище, Лори Лин — казах аз.
— Ти си израснал, заобиколен от всичко, за което съм мечтала. Твоето семейство живее заради теб и заради всеки един от него. Уина по свой начин, също. Това е истинското щастие, Джими. И аз съм толкова благодарна, че ме допуснахте при вас.