— Ако някой го е качил, сигурно вече няма кола.
— А самият той лежи мъртъв в багажника.
— Има ли убийство в този град за последните трийсет години, което да не е извършено от това влечуго или сина му!
— Какво следва?
— Щатската полиция смята да блокира пътищата. Има само пет начина да излезеш от областта и снегът вече ни помага.
— Той няма да избяга тази вечер — предположих аз. — Има недовършена работа.
— Силно се надявам да грешиш.
— Имам вграден готварски таймер — казах аз.
— Имаш какво?
— Когато пека нещо във фурната, винаги го проверявам пет секунди преди да е изтекло времето. Винаги. Инстинктивно знам кога нещо е изпечено и кога не. Бизо не е приключил.
— Наследил си това от баща си. Със същия успех той можеше да е ченге. Ти също може би. А що се отнася до мен, аз нямах този избор.
— Страх ме е, Хю.
— Да. И мен.
Когато затворих телефона, една сестра дойде да ми каже, че Лори е родила.
— Раждането беше леко — каза тя.
Момче; нямаше нужда да я питам.
В родилната зала червенокосата сестра, застанала до един леген в ъгъла, миеше нашето малко чудо.
Доктор Мело Мелодеон чакаше Лори да изхвърли плацентата, внимателно масажирайки корема и за да контролира кръвоизлива.
Независимо дали можех да съм толкова добро ченге, колкото бях добър пекар, със сигурност не можех да бъда лекар. Аз дори добър пациент не можех да бъда.
Единственото нещо, което ме спаси да не припадна и да си разбия носа на пода, беше мисълта, че баба Роуина ще се вмъкне вътре и ще ми направи снимка. Със сигурност имаше фотоапаратче за еднократна употреба, завряно в някой джоб на зимния и екип.
Щеше да използва снимката за модел и да избродира сцената на моето унижение върху възглавница, на която щеше да отреди почетно място на дивана в хола.
Леглото беше повдигнато и Лори беше полуседнала. Беше потна, измъчена, изтощена и… сияеща.
— А, ето те и теб — каза тя. — Помислих си, че си отишъл да вечеряш. Облизах устните си, потупах си корема и отвърнах:
— Нюйоркска пържола, печени картофи, царевица със сметана, салата от пипер и парче шоколадово-бонбонен сладкиш.
— Когато правиш шоколадово-бонбонен сладкиш — попита Мело Мелодеон, — винаги ли използваш бадеми или могат да се сложат и лешници?
— Боже Господи, какво трябва да направи едно момиче, за да му обърнат внимание? Кога ще съм звездата? — възкликна Лори.
И в този момент изхвърли плацентата. Имаше нещо зрелищно в този финален акт, но беше далече от звезден миг. Застанал до леглото и, аз залитнах, хванах ръката и, а тя каза:
— Можеш да се облегнеш на мен, мечо.
— Благодаря — искрено отговорих.
Когато червенокосата сестра донесе бебето, то беше измито и розово, увито в меко бяло одеялце.
— Господин Ток, поздравете дъщеря си.
Лори пое ценното вързопче, докато аз стоях парализиран и безмълвен. От девет месеца знаех накъде вървят нещата, но въпреки това то ми изглеждаше нереално.
Бяхме решили да го кръстим Анди, ако е момче и Ан, ако е момиче.
Ан имаше копринена златна коса. Носът и беше перфектен. Очите, брадичката и малките и ръчички, цялата беше перфектна.
Сетих се за Недра Лам във фризера, Пунчелино в затвора, Конрад Бизо някъде отвън в зимната нощ и се запитах откъде бях взел смелост да създам уязвимо дете в свят, мрачен като нашия, който с всяка година ставаше все по-мрачен и по-мрачен.
Когато вселената изглежда жестока или поне безразлична, баща ми имаше една приказка, на която разчиташе да го ободри: „Когато има торта, има и надежда. А торта има винаги.“
Независимо от Конрад Бизо и всичките ми тревоги се просълзих от радост и казах:
— Добре дошла, Ан Ток.
40
Както може би помните, Ани се появи на 12 януари 1998, понеделник, точно седем дни преди втория от петте фатални дни, предвидени от дядо Джоузеф.
Следващата седмица беше най-дългата в живота ми. Щеше да падне и другата огромна клоунска обувка.
Бурята отмина. Небето стана толкова синьо, познато само на тези, които живеят нависоко, толкова чисто и твърдо и остро синьо, че сякаш, ако го пипнеш, ще си порежеш пръста. При положение, че Бизо беше на свобода и съдбовният ден наближаваше, къщата ни на Хоксбил Роуд изглеждаше опасно изолирана. Останахме в града при нашите. Естествено, най-големият ни страх беше, че Ани — нашата благословия, може да ни бъде отнета по един или друг начин. Бяхме готови да умрем, но да не допуснем това да се случи.