Върнахме се на масата в гостната, този път за да вечеряме, не по-спокойни, не по-малко притеснени, не по-малко нащрек. Когато стана десет часът, нищо друго не се беше случило и започнахме да се чудим дали най-лошото вече не е минало.
Да изгубиш къщата си и всичките си материални придобивки в пожар не е много приятно нещо, съгласен съм, но е много по-добре от това да бъдеш прострелян два пъти в крака и е неизмеримо по-добре от това невероятната ти красива дъщеричка да бъде отвлечена от маниак.
Бяхме готови на тази сделка със съдбата: вземи къщата и всичките ни придобивки, няма да се сърдим, само да знаем, че ще доживеем третия фатален ден според дядо Джоузеф — 23 декември 2002 година, понеделник. Тази цена за почти четиригодишно спокойствие изглеждаше ниска.
Към единайсет часа всички — дори и полицай Паолини, който отиде на поредния си оглед — решихме, че съдбата е приела предложението. Колебливо празнично настроение започна да освежава разговора ни.
Хю се обади с новини, които сякаш слагаха край, но не ни накараха да вдигнем тост с шампанско.
Докато пожарникарите разчиствали мястото и прибирали маркучите, един от тях забелязал, че пощенската ни кутия била отворена. В нея намерил буркан. В буркана сгънато парче хартия.
На хартията имало четливо написано съобщение за нас. По-късно полицията свързала почерка с Конрад Бизо попълнените от него формуляри при постъпването на жена му Натали в болницата в нощта на моето раждане. Това не беше просто съобщение. Това беше обещание.
„Ако някога имате момче, ще се върна за него.“
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ВСИЧКО, КОЕТО ИСКАМ Е БЕЗСМЪРТИЕ!
41
Корените на живота не трябва да тънат в страх. Родени сме за чудеса, за радост, за надежда, за любов, за възхищение пред загадката на съществуването, за да ни грабне красотата на света, да търсим истина и смисъл, да трупаме мъдрост и чрез отношението си към другите да осветяваме ъгълчето, в което се намираме.
Само със съществуването си, невиждан, скрит в някой окоп, Конрад Бизо правеше света по-мрачно място, но въпреки това ние живеехме в светлина.
Никой не може да ти подари щастие. Щастието е избор, който всеки от нас има силата да направи. Торта има винаги.
След опожаряването на къщата ни през януари 1998 година аз, Лори и Ани се преместихме при родителите ми за няколко седмици.
Преценката на Хю Фостър от нощта на пожара, че нищо не може да бъде спасено от къщата, се оказа вярна за мебелите, домакинските принадлежности, книгите и дрехите.
Но три неща, определени като спомени, бяха изровени от пепелта в добро състояние. Медальон, който бях подарил на Лори. Кристално украшение за елха, което тя беше купила от магазин за подаръци в Кармел, Калифорния, по време на медения ни месец. И пропуска за цирка, на който татко беше написал петте дати.
Лицевата страна беше обгорена и на мокри петна. Думите „за двама“ и думата „безплатно“ се бяха изтрили напълно. Само няколко части от красивите лъвове и слонове бяха оцелели като призрачни образи, надничащи през черните шарки и петната от вода.
Интересно как в долната част на пропуска думите „приготви се за магията“ бяха почти толкова ярки и ясни, колкото винаги са били. След всичко, което се случи, тези думи ме пронизаха както никога преди, сякаш не обещаваха удоволствие, а отправяха неясна заплаха.
Още по-интересно беше, че задната страна на пропуска беше недокосната от огъня и водата. Тук само хартията беше малко пожълтяла; петте дати с почерка на баща ми се четяха идеално.
Хартията миришеше на дим. Но мога със сигурност да кажа, че миришеше и на сяра.
В началото на март започнахме да си търсим къща в града, по възможност близо до родителите ми. В края на месеца къщата до тяхната беше обявена за продан.
Познаваме знаците на съдбата, когато ги срещнем. Направихме предложение на собствениците, което не можаха да отхвърлят, и подписахме договора на петнайсети май.
Ако бяхме богати, можехме да си купим няколко къщи, обградени от стена с един портал, охраняван денонощно. Къща в съседство с моето семейство все пак се приближаваше възможно най-много до начина на живот на семейство Корлеоне.
Животът ни след появата на Ани не се промени много, само дето обръщахме повече внимание на акото и чишкането. Дразни ме несправедливостта на Комисията за Нобелови награди, отреждаща награди за мир на хора като Ясер Арафат, докато година след година отказват да отдадат заслуженото на човека, измислил памперса.