Нямаше нужда да отбиваме Ани. Когато беше на пет месеца, тя непреклонно отказваше да суче и настояваше за кулинарно разнообразие. Изявявайки се като нахакана мадама, каза първата си дума малко преди Коледа тази година. Ако вярвате на Лори и на майка ми, е било на двайсет и втори декември и думата е била „мама“. А ако вярвате на баща ми, е било на двайсет и първи и е казала не една, а две думи: шоколадова торта. На Коледа тя каза „тата“. Не можех да получа по-хубав подарък. Известно време баба бродираше фигури на зайчета, котенца, кученца и други създания, които биха се харесали на дете. Скоро обаче се отегчи и превключи на влечуги.
На 21 март 1999, когато Ани беше на четиринайсет месеца, заведох Лори в болницата, в чудесно време и без инциденти и тя роди Люси Джийн.
Когато плацентата и излезе секунди след като Мело Мелодеон беше прерязал пъпната връв, той я поздрави:
— По-лесно от първия път. Беше без никакви мъки — като опитна кобила, изпускаща поредното конче.
— Веднага след като докараш каруцата пред къщи, ще ти дам порция хубав овес — обещах и аз.
— Смей се, докато можеш — каза тя. — Защото вече си сам мъж в къща с три жени. Достатъчно сме, за да си направим сборище на вещици.
— Не ме е страх. Какво още може да ми се случи? Аз вече съм омагьосан.
Може би Конрад Бизо имаше някакъв начин да ни наблюдава от далечно разстояние — какъвто беше случаят с появата му преди раждането на Ани. При това положение сигурно е решил да не рискува, докато не се разбере полът на бебето.
Въпреки че исках да имам син, с удоволствие бих отгледал пет дъщери или десет, без да се кахъря, че това може да попречи на Бизо да удовлетвори жаждата си за мъст и да го задържи настрана.
Само че ако съдбата ни дари с група сестрички, щеше да се наложи да се отнеса сериозно към уроците по бални танци, с които периодично ме тормозеше Лори. С пет дъщери за придружаване на бал и до олтара щях да се лиша от много спомени, ако не владеех фокстрот.
Впоследствие се научих да танцувам бързо и леко, много по-добре, отколкото очаквах, имайки предвид, че съм големичък за размера си и нещо като куц. Не бих могъл да засенча Фред Астер, но ако ми позволите да ви завъртя на Щраус или Бени Гудман, ще ви накарам да забравите за Бруно и танцуващата мечка.
На 14 юли 2000 година, след като вече бях преминал мъченията на танца, съдбата с един-единствен удар престана да ме пази, удовлетворявайки желанието ми да имам син и предизвиквайки лудия клоун да спази зловещото си обещание.
Излязъл като къпан от майка си, малкият Анди не отвърна на потупването на Мело Мелодеон по дупето с обикновения плач, изпълнен с шок и ужас. Той издаде остър звук като лай, безспорно съдържащ обида, последван от перфектен звук на пръдня, произведен от език между устните.
Веднага се притесних и не можах да не споделя с Мело.
— Господи, има толкова малко… малко нещо.
— Малко какво?
— Пиш-пиш.
— Викаш му пиш-пиш?
— Какво — да не използват по-хубава дума в медицинския колеж?
— Достойнството си му е с нормален размер — увери ме Мело — и големичко за това, за което ще го използва в близко бъдеще.
— Моят съпруг, идиотът — каза Лори с любов. — Джими, скъпи, единственото момче, което ще се роди с инструмент според твоите очаквания, ще се роди също и с рога, защото той ще бъде Антихристът.
— Е, добре, радвам се, че не е Антихристът — отвърнах аз. — Не искам да си представям на какво щяха да миришат пелените му.
Дори и в този радостен момент Бизо беше в мислите ни. Не бягахме в зловещо гробище, смеехме се в него.
42
Фостър беше станал шеф на полицията и като такъв беше разпоредил Лори и Анди да бъдат охранявани, докато са в болницата. Бодигардовете — цивилни полицаи — бяха инструктирани да обръщат внимание на себе си възможно най-малко. Когато след ден и половина заведох съпругата си и бебето вкъщи, пред къщата отново ни чакаше бодигард. Шефът им беше разпоредил да дежурят по дванайсет часа. Идваха и си тръгваха възможно най-дискретно, през гаража, криейки се на задната седалка на колата на татко или на моята. Хю действаше не само от загриженост за нас, но и с надеждата, че ще хване Конрад Бизо.
След една напрегната седмица, в която клоунът не се появи, Хю не можеше повече да оправдава разходите по нашата охрана. А и ако неговите пристрастени към сладкото служители напълнееха още малко, нямаше да могат да си закопчават панталоните.