С двете си ръце започна да ме дере, опитвайки се да стигне очите ми. Тези жестоки ръце, които бяха удушили Недра Лам. Тези безмилостни ръце, които бяха застреляли доктор Макдоналд и сестра Хенсън. Опитах се да държа лицето си настрани. Той хвана ожуленото ми от куршума ухо и го извъртя.
Такава болка пламна в мен, че не можех да дишам и почти изгубих съзнание.
Бизо усети, че задушаващата хватка се разхлаби за момент, пръстите му лепнеха от кръв и вече знаеше слабото ми място. Опъваше се и се огъваше напред-назад, за да се освободи от прегръдката ми, като през цялото време се опитваше да намери ухото ми. Рано или късно щеше да го стисне отново.
Следващия път болката щеше да доведе до безсилие, до безсъзнание, уязвимост и смърт. Пистолетът беше на няколко крачки, до стълбите. Дръпнах ръката си от Бизо и го блъснах.
Едно прекатурване ме заведе до стълбите. Грабнах пистолета, обърнах се и стрелях.
Приближавайки се към мен, той вече беше много близо и куршумът разкъса гърлото му. Падна по гръб с разперени ръце. Дясната му ръка се удряше конвулсивно в пода.
Ако бях сметнал правилно, това беше осмият изстрел. Ако оръжието беше с нормален пълнител, оставаха два куршума.
Бизо се давеше, бълбукаше, въздухът свистеше през разкъсаното му гърло. Умираше, хриптящ в шуртяща кръв.
Иска ми се да кажа, че го прострелях втори път от съжаление, но истината е, че съжалението нямаше нищо общо с действията ми.
Смъртта се настани в тялото му, а нещо по-мрачно прибра душата му. Почти усетих полъха, когато това нещо влезе, за да вземе каквото му принадлежеше.
Очите му — едното синьо, другото кафяво — изглеждаха кръгли като безжизнените очи на уловена риба, все още носещи загадките на океанското дъно.
Дясното ми ухо беше чаша, пълна догоре с кръв, и въпреки това чух как Ани вика от коридора на втория етаж:
— Татко? Мамо?
Чух и Люси, а също и Анди. Децата не бяха стигнали до стълбите, но се приближаваха.
За да им спестя гледката на разкъсания, мъртъв Бизо, изкрещях:
— Влизайте в стаята си! Заключете вратата! Тук има чудовище!
Никога не се подигравахме за чудовищата. Отнасяхме се към страховете им сериозно и с уважение.
И затова те взеха думите ми на сериозно. Чух бягащи крачета, последвани от затръшването на вратата на момичешката спалня с такава сила, че стените потрепериха, стъклата се разтърсиха, а клончето имел, висящо на светлинните украшения във фоайето, се разлюля на панделката си.
— Лори — прошепнах аз, уплашен, че Смъртта, дошла за Бизо, може да се огледа за още една жертва. Втурнах се към кухнята.
48
„Любовта може всичко, но не може да съживи мъртвия.“
Умът е плаващ пясък, от който нищо не излиза и дори наученото с неохота в училище, смятано по-късно за забравено, отново изскача на повърхността не защото ни трябва, а защото някакъв мрачен дух иска да се подиграе на безполезността на всичките ни знания.
Когато нахълтах в кухнята, този стих — „Любовта може всичко, но не може да съживи мъртвия“ — изплува от уроците по английски заедно с името на поетесата — Емили Дикинсън. Нейното творчество утешаваше сърцето, но тези думи разкъсваха моето.
Това, което научаваме, не е това, което знаем. С блъскането на вратата към кухнята знаех, че любовта ми е толкова силна, че може да направи това, което поезията смята за невъзможно.
Ако откриех Лори мъртва, щях да я върна към живот със силата на обичта, заради нуждата да бъда винаги с нея и устни в устни щях да влея в нея от собствения си живот. Беше лудост да вярвам в съживяващата сила, както беше лудост всичко, в което вярваше Бизо. И въпреки това не можех да допусна, че любовта ми е безсилна пред смъртта; това щеше да е смърт приживе.
В кухнята всеки един момент имаше значение и трябваше да се действа не само бързо, но и в определен ред. В противен случай всичко щеше да е загубено.
Първо, минах покрай счупения стол към телефона, оставяйки Лори без внимание. Слушалката се хлъзна в потната ми ръка; набрах 911 и изчаках две позвънявания, всяко, от които продължи цяла вечност.
Преди третото позвъняване полицейският оператор вдигна. Беше една жена, която познавам — Денис Диърборн. Бяхме излизали два пъти. Харесахме се достатъчно, за да не си губим времето с трета среща.
Говорех бързо, гласът ми трепереше:
— Денис, Джими Ток е, жена ми е простреляна. Лори е простреляна зле, трябва ни линейка, моля те, веднага, моля те!