— Името не ми говори нищо.
Рамото му бе започнало да се схваща и Бен се размърда, за да се облегне по-удобно на стената на пещерата. Лицето му се изкриви от болка, тялото му потрепери. Изведнъж почувства ужасна умора от умственото усилие за разгадаване на цялата мътна история.
Тя го погледна загрижено.
— Боли, а? Има още малко кодеин…
— Запази го за утре — промърмори той.
— Дай да хвърля един поглед.
— Нищо ми няма — възпротиви се той.
— Няма да те оставя да умреш пред очите ми, Бен! Тъкмо сега и двамата имаме еднаква нужда един от друг.
Алекс се пресегна да разкопчае кървавата му риза. Отначало той се противеше, но после се примири и се облегна назад, докато тя свали ризата му и внимателно разви бинтовете.
— Май не ти е за пръв път? — попита с тих глас той.
— Следвала съм три години медицина. После прекъснах, защото предпочетох приключенията, исках да обиколя света. Най-тъпата грешка в живота ми. — Тя освети с фенерчето гръдния кош и рамото му. — Виждам, че и преди са стреляли по теб — каза тя, взряна в избледнелите белези по тялото му.
— Два пъти — отвърна той. — Това тук е рана от шрапнел.
— Сериозна колекция — отбеляза тя, докато оглеждаше внимателно раната. — Не смятам, че имаш вътрешен кръвоизлив, Бен. Но куршумът е редно да бъде изваден. Трябваше сега да си в болница.
— Изключено — отсече Бен, но силите го напускаха и той реши да не спори с нея.
Алекс нави едно одеяло на руло и го подложи под главата му. Той се отпусна назад, докато му поставяше отново превръзката и я пристягаше умело, за да не прокърви раната. После му помогна да си облече ризата и го зави с друго одеяло.
— Трябва и ние да поспим — прошепна тя.
Той я наблюдаваше на светлината от огъня как си приготви легло от папрат и се настани удобно в него. След няколко минути равномерното й дишане му показа, че спи дълбоко. Бен остана буден още дълго, заслушан в лая на койотите някъде в далечината.
По някое време през нощта той отново се събуди и видя, че Алекс се е надигнала и го гледа, подпряла глава в дланите си. Косата й падаше върху лицето, очите й блестяха на гаснещите пламъци.
— Ти сънуваше — прошепна тя. — И разговаряше насън с любим човек.
Той не отговори.
— Женен ли си? — попита тихо тя. — Чака ли те някой у дома?
Той се поколеба.
— Не. Нямам никого. А ти?
— Имаше преди време — отвърна тя. — Във Вирджиния, където живея. Казва се Франк. Сега си мисля, че нямахме шанс. Разделихме се преди две години. Оттогава не съм го виждала. Той е ветеринарен лекар, има частна практика, докато аз бях винаги в централата или някъде на терен. Връзката ни сякаш умря от само себе си. — Тя се усмихна тъжно. — Предполагам, че съм отдала сърцето си на ЦРУ.
— И с мен беше така навремето. Заради една значка жертвах всичко, което имах. Докато един ден си дадох сметка колко малко значи за мен.
Известно време и двамата мълчаха.
— Джоунс ни беше казал нещо за теб — каза тихо тя.
— Какво?
— Че си един от най-опасните хора на света.
Бен поклати глава.
— Опасни са такива като Джоунс.
— Видях досието ти.
— Минали работи, Алекс. Вече не съм това, което пише в досието ми.
Тя вдигна глава и отметна косата от лицето си.
— А кой си тогава, Бен Хоуп? Кой си наистина?
— И аз още се чудя — отвърна той. После се обърна на една страна и затвори очи.
44
Домът на Бъд Ричмънд
Полунощ
Първата реакция на Слейтър, след като Джоунс му позвъни от хотела, за да му съобщи плахо, че Бен Хоуп е избягал, като е взел със себе си Бредбъри и жената агент, бе да зяпне от изумление. След като се окопити, от гърлото му изригна такъв вулкан от яростни крясъци и жлъчни обиди, че от другата страна Джоунс едва не заплака от унижение.
Бяха му нужни два часа, за да се успокои. Не чак дотам, че да седне обратно на огромното канапе пред 50-инчовия плазмен екран на телевизора, но достатъчно, за да подреди мислите си и да прецени случилото се.
Решението, което взе, бе закъсняло, и той се укоряваше, че не го е направил още преди месеци.
Вдигна телефона и набра номер. Зачака. В слушалката се чу глас.
— Аз съм — каза Слейтър.
— Късно е — отвърна гласът.