— Така можем да обикаляме със седмици и доникъде няма да стигнем — изпъшка Алекс. — Монтана е един от най-големите щати на Америка и един от най-рядко населените. Трябваше да вървим по пътя.
След още няколко километра Бен си помисли, че може и да е права. Ако не се брояха лешоядите в небето, единственият признак на живот, който видяха в течение на километри, беше голям благороден елен, който се появи за миг от гората, изгледа ги надменно, след което изчезна като призрак между дърветата.
Спряха да си починат, после продължиха напред. На Бен му се виеше свят, рамото му пулсираше. След още няколкостотин метра той отново трябваше да спре, за да си поеме дъх.
— Ти си много зле! — каза Алекс. — Виж какво, сама мога да вървя по-бързо. Ще тръгна напред, може би ще открия път или ферма. После ще се върна да ви взема. Ако имаме късмет, едва ли ще се забавя повече от няколко часа.
Бен знаеше, че няма какво да възрази.
— Пази се!
Алекс се усмихна.
— Не се тревожи, ще се оправя и сама. Докато се усетите, ще се върна.
Тя прегледа пистолета си, надигна бутилката с минерална вода и дълго пи. После се обърна и тръгна, без да каже дума повече.
Изведнъж за свое изумление Бен си даде сметка, че му беше неприятно да се разделя с нея.
— Тя ще доведе Джоунс! — извика Зоуи. — Голям наивник си, щом я пускаш сама.
Бен не обърна внимание на думите й.
— Докато я чакаме, по-добре да намерим място за почивка — каза той.
След няколко минути обикаляне се изправиха пред един пречупен на две млад смърч, чийто ствол стърчеше встрани, перпендикулярно на дънера. Бен хвана един клон и го дръпна надолу.
— Помогни ми да сваля това дърво на земята!
— Какво правиш?
— Скривалище. Не можем да стоим на открито, ще ни видят от въздуха.
Зоуи се намръщи.
— Те ме търсят, нали?
Той кимна. Зоуи хвана друг клон на дървото и с общи усилия двамата задърпаха надолу. След малко стволът изпука и се прекърши. Тежката корона падна на земята, оформяйки нещо като леговище, в което можеха да се сврат, без да ги виждат отгоре. Бен се мушна между клоните и приседна върху чантата си. Зоуи пропълзя след него, като си постла одеялото на земята. После легна и силно изохка.
— По дяволите, направо съм скапана! — оплака се тя. — Краката адски ме болят, а на всичко отгоре дървото гъмжи от буболечки! Господи, какво не бих дала за една гореща вана!
Бен се направи, че не я чува. След още няколко минути, когато разбра, че няма намерение да отговаря на хленченията й, тя млъкна и известно време двамата поседяха мълчаливо. От кодеина болката в рамото му беше поотслабнала, но въпреки това не му даваше мира. От време на време се унасяше в неспокоен сън. Погледна часовника си. От тръгването на Алекс бе минал повече от половин час.
— Божичко, колко съм гладна! — изпъшка Зоуи.
Бен измъкна чантата изпод главата си, разкопча каишките и бръкна вътре за увитото в листа месо, разви го и го хвърли в скута й.
— Яж! Заради теб Алекс се постара да набави храна.
— Не мога да ям умрели неща!
— Значи не си гладна.
— Напротив, умирам от глад!
— Личи ти.
Тя погледна с отвращение останките от заека в скута си, погледна Бен, поколеба се, после вдигна с пръсти едно парче и предпазливо отхапа малко късче. Глътна го и отхапа по-голямо. След още две хапки вече дъвчеше лакомо, спираше само когато й се стореше, че Бен я гледа — тогава престорено кривеше лице от погнуса. Той се усмихна на себе си. Когато Зоуи приключи и скришом облиза пръсти, той се пресегна, взе плоската бутилка и й я подхвърли.
— Представям си колко ти е било неприятно. Ето, оправи си вкуса!
Тя отвъртя капачката и подуши съдържанието. Отпи една голяма глътка и му върна бутилката. Той отпи и й я подаде обратно. Докато тя отпиваше повторно, той извади от джоба си цигари. Предложи й, но тя отказа.
— Пушенето убива бавно — каза тя.
— Хубаво, аз не бързам.
Тя се изхили гърлено.
— Не съм пила алкохол от седмици. Това нещо ме удари в главата.
— Довърши го — подкани я той, като запали цигара.
Зоуи пресуши остатъците от малцовото уиски, зави капачката, облегна се назад и се протегна. Вдигна поглед нагоре; през короните на дърветата се виждаше синьо небе.