— Хубаво е на чист въздух! — каза замечтано тя. — По едно време имах чувството, че ще умра в онзи затвор.
— Скоро ще те отведа у дома — обеща той.
— Ти ми спаси живота. Още не съм ти благодарила.
— Можеш да ми благодариш, когато всичко свърши. — Той отново притвори очи. Горещи и студени вълни преминаваха по тялото му, обливаше го пот. Трябваше на всяка цена да извади този куршум.
Тя кимна.
— Нещо не разбирам. Ти откъде всъщност познаваш родителите ми?
— Аз съм студент на баща ти.
— Ти?! Студент по богословие?
— Много хора се чудят — каза Бен. — Вярно, бил съм и войник. Но сега търся нова посока в живота си.
— Към Църквата?
— Може би.
Тя се усмихна.
— Колко жалко! Готин мъж като теб да се запилее някъде като енорийски свещеник…
— Ще запомня думите ти.
— Имаш ли си гадже?
Бен поклати глава. Тя отново се усмихна.
— Да не си гей?
— Не съм забелязал.
— Това е добре. — Тя се премести малко по-близо до него. Отметна една къдрица, която падаше пред лицето й. — Чудя се колко ли още ще се бави онази.
— Алекс ли? Вероятно доста.
— Приятно ми е да си говорим така.
— И на мен.
— Ти по нищо не приличаш на студентите на баща ми, които познавам. Всички са мухльовци.
Слънцето се бе изкачило към зенита, през клоните се процеждаха ярки лъчи. Зоуи вдигна глава и присви очи на светлината.
— Стана топло — каза тя. Свали дебелия си пуловер и го сложи на земята, като остана по някакво оскъдно бюстие. Наведе се напред и пак му се усмихна.
— Падна ти гривната. — Бен посочи златната верижка, която се жълтееше върху окапалите листа.
— Ах, мамка му! Непрекъснато си губя нещата.
— Трябва да внимаваш — каза той. — Изглежда ми скъпа.
— От прабаба ми е.
Бен кимна замислено и известно време помълча. После внезапно каза:
— Жалко за Уиски.
— Да бе, така хубаво ме отпусна! Да имаше още малко, а? — И тя се изкиска дяволито.
Той поклати глава.
— Нямах предвид питието. Помниш ли Уиски? Умря. Сгазила го кола.
Очите й се разшириха от ужас. Тя се отдръпна от него, изведнъж тялото й сякаш се вцепени.
— Какво?! Кога е станало?
— Докато ти си живееше живота в Корфу.
— Тия гадняри изобщо не ми казаха!
И изведнъж затисна устата си с длан, осъзнавайки какво бе направила.
— Не са ти казали, защото не е истина — каза той. — Току-що си го измислих. Кучето е живо и здраво. А ти току-що се издаде, Зоуи Бредбъри. Падна с двата крака в капана.
Тя се изчерви.
— Не знам защо си спомних точно това. Нищо друго не помня.
Той я сграбчи за китката и я стисна, без да обръща внимание на режещата болка в рамото си.
— Разбира се, че нищо друго не помниш. Освен че баща ти е богослов, а всичките му студенти са мухльовци. А също и че не ядеш месо. И че гривната е от прабаба ти. И че допреди две седмици си живяла на гръцки остров. Да ти кажа ли аз какво си мисля? Че знаеш много повече и само се преструваш.
Тя се опита да се изплъзне от желязната му хватка.
— Пусни ме!
Той поклати глава.
— Няма да стане, Зоуи. Поне сега за пръв път в живота си ще кажеш истината.
46
Зоуи се отскубна от него и пропълзя извън укритието. Бен се хвърли след нея и я сграбчи за глезена. Тя го ритна в раненото рамо. Той изрева от болка и падна по лице в пръстта, докато тя се изправи на крака и побягна.
— Къде си въобразяваш, че ще идеш? — извика той след нея.
Зоуи тичаше между дърветата, отмахвайки клоните, които й препречваха пътя. Изведнъж се спря и изпищя. Иззад храстите се подаде човешка фигура.
Беше Алекс, зачервена и задъхана. Косата й беше разрошена, пълна с клечки и листа; крачолите на джинсите й бяха мокри до хълбоците, явно беше газила във вода.
— Зоуи?! Накъде си тръгнала?
В този момент при тях дотича и Бен, като пъшкаше и се държеше за рамото. Той изгледа гневно Зоуи.
— Разпасана лигла! Всичко ще си кажеш.
Алекс ги погледна смаяно.
— Какво става тук? Тъкмо ви нося добри новини: на три километра отвъд билото има ферма…
— Какво става ли? — каза Бен. — Малката си е възвърнала паметта, а ни прави на луди.