Не беше сам в леглото. Алекс лежеше напряко, обгърнала с една ръка краката му, разрошената й коса се разливаше на вълни върху завивката. Той се запита колко ли време бе бдяла над съня му, преди сама да се поддаде на умората.
Алекс се размърда и отвори очи. Погледите им се срещнаха. Бен забеляза, че тя притежава онази способност, която се среща само у диви животни и тренирани войници, да преминава от състояние на сън към абсолютна бодрост, без неизбежните фази на прозевки, сумтене и търкане на очи. Тя му се усмихна, изправи се и седна в леглото. Беше свалила вълнения пуловер и бе облякла карирана памучна риза, твърде голяма за нея, вързана на възел на талията.
— Добре дошъл в страната на живите.
— Успя ли? — попита той.
Тя кимна.
— Трябваше да бръкна надълбоко, но куршумът излезе цял. Не е засегнал костта. Леко е деформиран, но не беше цъфнал отпред. Няма фрагментация. — Тя се пресегна, вдигна едно тенекиено канче от масичката до леглото и го раздруса.
Бен надникна вътре. Куршумът, сплеснат в предната си част, се търкаляше на дъното, малък и напълно безобиден.
— Ти ми спаси живота — каза той. — Вече за втори път. Имам да ти се реванширам.
Тя взе канчето и допря хладната си длан върху челото му.
— Още гориш. Имаш нужда от почивка.
Той се отпусна върху възглавницата.
— Трябва да тръгваме.
— Най-рано след няколко дни. Райли каза, че можем да останем колкото искаме.
— Как е той?
— Спи. Ще се оправи. — Тя се усмихна. — Мисли, че двамата с теб сме гаджета.
— Къде е Зоуи?
— В стаята си малко по-нататък по коридора. Уморена е, Бен. Не я притискай толкова.
— Идеше ми да я убия!
— Тя се чувства виновна.
— И с право!
Алекс го погали по челото, отметна кичур коса от очите му. Отвън слънцето изгряваше. Някъде наблизо цвилеха коне, чуваше се лай на куче.
— Ще отида да нагледам конете. Райли няма да стане скоро.
— Остани още малко! — каза той.
Тя отново се усмихна.
— Добре.
Двамата поседяха мълчаливо няколко минути.
— Нощес много сънуваше — каза Алекс. — Беше в треска. Отново говореше насън.
Той не отговори.
— Разговаряше с Бог.
— Нямам кой знае какво да му кажа.
— Молеше го за прошка, Бен. Очевидно това е важно за теб. Какво се е случило? Какво толкова си направил, че да молиш за прошка?
Бен се отдръпна от нея.
— Искам да ти помогна — каза тя.
Той извърна глава и я погледна.
— Защо?
— Не знам защо. Просто го искам. Струва ми се, че вече те познавам. Съблякох те и те сложих да си легнеш. Ръката ми беше напъхана до лакът в тялото ти, докато търсех куршума. Цялата се оплесках с кръвта ти. Превързах раната ти. Изкъпах те и цяла нощ седях, надвесена над теб, за да бърша потта ти. Защо не ми разрешиш да ти помогна? Хубаво е да си кажеш болката, не мислиш ли?
— Случиха се лоши неща — каза той. — Не ми се говори за тях.
— На всекиго се случва по нещо лошо.
— Знам.
— Ти не си виновен за смъртта на Чарли. Разбирам защо се обвиняваш, но е несправедливо. Не си могъл да го предвидиш. Опитвал си се да помогнеш на приятеля си.
Бен се канеше да отвърне нещо, но премълча.
— Какво?
— Нищо — каза той. — Може би е време да нагледаш конете. Само не стой дълго на открито. Хеликоптерът може да се върне.
Тя се усмихна.
— Няма да се отървеш толкова лесно от мен.
— Може би си права. За Чарли. Може би наистина вината не е моя.
— Има и още нещо, така ли?
Той затвори очи.
— Кажи ми!
След дълга пауза Бен въздъхна.
— Не мога.
49
С напредването на деня Бен усети как силите му се възвръщат, а нетърпението му расте. Той лежеше върху измачканите чаршафи, зачетен в Библията, а в съзнанието му се редяха случките от последните дни.
Не преставаше да мисли за Слейтър. Кой беше той? Не беше агент. Не беше обикновен полицай. Не беше и войник като Джоунс. Беше лидер, организатор, мозъкът на операцията. Човек със значителна власт. Един от онези, които карат света да се върти. Може би политик, но вероятно задкулисна фигура, сив кардинал, предпочитащ да стои в сянка, и то по причини, които засега оставаха загадка. Имаше някакъв политически интерес към Клейтън Клийвър, поради което се чувстваше застрашен от откритието на Зоуи.