Той се отпусна вдървено на стола си. Алекс му подаде препълнена чиния и той изломоти набързо някаква молитва, преди да нападне храната. Известно време тримата се храниха мълчаливо, после Бен си направи устата за стария пикап в хамбара.
— Ако го подкараш, твой е — каза старецът. — Знаеш ли какво се сетих? В същия хамбар, само че по-отзад, има още един, завит с брезент. Преди няколко години моторът му се скапа, ама стартерът пали като нов. Защо не го пробваш?
— Може би си струва да опитаме.
Райли се пресегна към бюфета и извади бутилка, пълна с безцветна течност.
— След ядене винаги си пийвам по едно — каза той. — Искате ли да ми правите компания? — Той дръпна тапата и разля по малко в три канчета. Взе едното за себе си и побутна другите две през масата. — Опасна работа! — каза гордо той. — Сам си я варя.
Бен отпи. На градуси напитката беше поне два пъти колкото шотландското уиски.
— Напомня ирландския самогон — каза той.
— Познавах един, дето си сипваше таквоз в колата — каза Райли. — „Додж Чарджър“, модел 69-а, вървеше като див.
Бен го изгледа одобрително. Беше корав дядка, наистина, но с добро сърце.
— Исках да ти благодаря, че ни подслони — каза той. — Нямаше нужда да ни отстъпваш спалнята си. Аз лично можех да се задоволя и с плевника.
Райли се почеса по белите, корави като тел косми на брадата и се усмихна тъжно.
— Стаята беше на Мади. Аз не влизам много-много там. Тя щеше само да се радва да ви сложи с госпожата да преспите в леглото й.
Бен и Алекс се спогледаха, но не казаха нищо. В този момент вратата изскърца, те се извърнаха и видяха Зоуи, застанала смутено на прага.
— Вземи си стол и сядай, госпожице! — каза Райли.
Алекс стана от мястото си за чиста чиния.
— Ела да хапнеш, Зоуи — покани я тя.
Зоуи седна при тях и унило зачопли храната в чинията си. Бен не й обръщаше внимание. Райли привърши своята порция, облиза с език дъното на чинията и пресуши чашата си.
— Ех, че ми се услади, мамка му!
Облегна се назад и извади от джоба си смачкан пакет „Лъки Страйк“. Бен прие предложената му цигара и двамата с наслада запалиха.
Зоуи забеляза евтиния пластмасов телефон, който висеше на стената в ъгъла.
— Бен — каза плахо тя, — имаш ли нещо против да се обадя на родителите ми?
Преди Бен да успее да й откаже, Райли се намеси:
— Телефонът не работи, госпожице. От две години само събира прах. Не съм си платил сметката. Моята Мади се обаждаше чат-пат на сестра си. Мен ако питаш, хич не си падам по тия джаджи. Обичам да гледам човека в очите, като му говоря. Най-близкият телефон е във фермата на Хърман, на петнайсет километра оттук, през баира.
Зоуи се обърна към Алекс.
— Ще ми дадеш ли мобилния си телефон?
— Няма сигнал по тия места — каза Райли. — И при Хърман няма.
— Хубаво — упорстваше Зоуи. — Тогава ще отида при Хърман. Мога ли да взема един кон?
— Никъде няма да ходиш — сряза я Бен.
В този момент откъм двора се чу тропот на копита. Всички извърнаха глави и погледнаха през прозореца. През мътното стъкло се виждаше загорял от слънцето младеж с гарвановочерна коса и дънково яке, който тъкмо привързваше едър сив кон към оградата.
— Това е Айра — каза Райли. — Сигурно е намерил онова биче. — Той се надигна от масата и закуцука към вратата, за да посрещне младежа.
Зоуи наблюдаваше с интерес сцената отвън. Бен проследи погледа й; не бе никак трудно да се досети какви мисли й минаваха през главата. Айра имаше вид, сякаш във вените му течеше доста индианска кръв. Беше строен и красив младеж, около двайсет и три годишен.
— Не забравяй какво ти казах — натърти Бен. — Няма да излизаш навън. Знаеш, че ни търсят.
Тя не отговори.
— Е, добре — продължи той. — А сега да видим дали ще успеем да запалим тоя пикап.
50
— Ще повредиш ръба на гайката! — предупреди Алекс. — После никога няма да я развиеш.
Слънчеви лъчи се процеждаха през пролуките между старите дъски на хамбара и очертаваха ярки ивици по пръстения под и всевъзможните вехтории, пръснати наоколо: купчини оградни колове, селскостопански сечива, варели с нафта, чували с изкуствен тор. В сеното над главите им се обаждаха кокошки.