— Нямате работа тук, негодници! — изкрещя той.
Джоунс се изви и вдигна карабината към тях. Бен даде четири бързи изстрела с беретата и той се просна по очи на земята, зад дългата купчина дърва.
От този момент изригна истински ад. Куршуми летяха във всички посоки по V-образното бойно поле. Айра падна на земята с изкривено от болка лице. Райли не се даваше, ръцете му дърпаха назад ложата на старата итака, показалецът му натискаше спусъка и зейналото дуло бълваше огън и парчета олово. Беретата гърмеше и риташе в ръцете на Бен, докато патроните свършиха.
Битката приключи също така бързо, както бе започнала. Над фермата се възцари напрегната тишина. Пространството между двете сгради беше осеяно с трупове.
Джоунс беше единственият оцелял измежду нападателите. Той изскочи иззад прикритието си, захвърли празната си карабина в прахоляка и се затича колкото го държаха краката през пламъците от горящия хеликоптер, докато се изгуби между стопанските постройки.
Райли пусна итаката на земята и коленичи до падналия Айра. Младият индианец се стискаше за бедрото и стенеше от болка; между пръстите му се процеждаше кръв.
Когато Бен се приближи, Райни вдигна глава.
— Рекох си, дай да помогнем на човека!
Бен кимна.
— Задължен съм ти.
Айра му се усмихна немощно.
— Ама ги сритахме яко, а?
Бен приклекна до него и огледа раната му.
— Куршумът едва те е закачил. Райли, по-добре го отведи оттук, онези може да се върнат.
— А ти къде отиваш?
— Да гоня Джоунс. — Бен се извърна и тръгна с бързи крачки. Изхвърли празния пълнител от пистолета, който тупна глухо в пръстта, и щракна нов на негово място.
От стената на краварника се извиваха големи огнени езици и преграждаха пътя му. Той се вмъкна в полуразрушения от взрива склад, проправи си път през пламъците и излезе през предната врата точно в момента, когато Джоунс, куцукайки и залитайки с бойната си екипировка, се добра до хамбара — единствената сграда, която засега не бе обхваната от пожара. Бен пресече двора и го последва.
В хамбара беше тъмно и прохладно. Бен се огледа.
Изведнъж Джоунс изскочи от полумрака; Бен видя металните зъби на вилата, насочени към гърдите му.
Той отскочи в последния миг и вилата се заби в дървената стена на хамбара.
Джоунс се дръпна назад; в погледа му се четеше дива омраза. Пресегна се и изтегли каишката, която придържаше бойния нож към бедрото му. Извади назъбеното острие и приклекна ниско, като диво животно, което се готви за скок.
— Не трябваше да идваш — каза тихо Бен. — Направи грешка.
Джоунс нададе дивашки крясък, хвърли се напред и замахна с ножа към гърлото му. Бен се наведе, избягна удара, после улови Джоунс за ръката и я изви рязко назад. Ножът падна на пода.
Човекът на ЦРУ изпищя от болка. Успя да се изскубне от хватката на Бен и се оттегли назад, в сенките, запристъпва по посока към стълбата, която водеше нагоре към плевника, като пътьом се оглеждаше за предмети, които би могъл да използва като оръжие. Препъна се в някакъв празен варел и събори купчина колове за ограда. Грабна един от тях. Беше около метър и петдесет, от цяло стъбло на млад бор, грубо заострен с брадва. Опита се да го хвърли като копие, но колът беше твърде тежък и се удари в ръждивия кожух на голям моторен трион за разбичване на трупи, като остана да стърчи с върха под ъгъл нагоре.
Бен се приближаваше неумолимо. Джоунс нямаше накъде повече да отстъпва.
— Ти навлезе без позволение в моя свят — каза Бен. — Сега си слаб и невъоръжен, с теб е свършено. Не трябваше да се изпречваш на пътя ми.
С отчаян крясък Джоунс се закатери по паянтовата стълба към плевника. Бен го последва до издигнатата платформа на десетина метра по-нагоре, където в прашния сноп светлина от капандурата се виждаха струпани бали сено, покрити с паяжини. Той вдигна пистолета и се прицели в главата на Джоунс.
Джоунс падна на колене сред сеното, лицето му беше изкривено от страх.
— Не ме убивай! Моля те!
Бен свали пистолета и го затъкна в колана си.
— Не — каза той. — Няма да те убивам. — Той бръкна в чантата.