След още известно време самолетът се приземи на летище, което приличаше на военно. И там ги чакаха черни джипове. Бен бе отведен до един от тях, задната врата се отвори и той седна на седалката, от всяка страна с по един агент. Калахан зае мястото до шофьора и джипът потегли с голяма скорост начело на дълъг конвой от коли. Никой не продумваше.
Ала Бен се досещаше къде го водят.
Към седалището на ЦРУ в Лангли, щата Вирджиния. Когато кавалкадата от коли приближи огромния комплекс от сгради, той видя, че е познал. На високите стоманени порти с емблемата — орел и звезда — на Централното разузнавателно управление имаше въоръжена охрана, но Калахан показа картата си и портите безшумно се плъзнаха встрани. Кортежът продължи пътя си между огромни сгради с хиляди прозорци, осветени като космически кораби в здрача, покрай окосени морави, където се вееха цели редици знамена. Всичко беше безупречно поддържано — символ на американското превъзходство и заслужената национална гордост.
Колата най-после спря и Бен бе въведен в една сграда. Вътре беше оживено, трябваше да изчакат още няколко проверки, да се разминат със стотици служители, които се движеха привидно безцелно по коридорите. Калахан крачеше припряно напред, а Бен го следваше неотлъчно. За момент, като хвърли поглед през рамо, на петнайсетина метра по-назад видя Алекс, придружавана от група мълчаливи мъже с тъмни костюми. Тя му се усмихна притеснено. От Зоуи нямаше и следа.
Бен последва Калахан през лабиринт от командни зали, задръстени с бюра и компютри; навсякъде гъмжеше от цивилни служители и охрана. Приличаше повече на фондова борса, отколкото на федерално ведомство. Редици часовници на стената показваха времето в различни часови зони. Стотици монитори примигваха по бюрата, огромни телевизионни екрани предаваха новинарски емисии от цял свят. Ярко осветени политически карти на света показваха с анимации развитието на политически събития, за чието естество Бен можеше само да се досеща. Накъдето и да се обърнеше, десетки чифтове очи бяха приковани към екраните, сякаш националната сигурност на САЩ щеше да рухне, ако отклоняха макар и за миг вниманието си.
В дъното на последната командна зала стигнаха до чифт плъзгащи се стъклени врати, които водеха към някаква стая, закрита с вертикални щори. Поредният пазач се надигна от бюрото си, като ги видя да наближават. Калахан му подаде служебната си карта и вратите пред тях се разтвориха с глухо свистене. Калахан влезе пръв, Бен го последва. Озоваха се в продълговата съвещателна зала.
В средата се намираше дълга полирана маса, заобиколена от кожени столове. Три от стените бяха облицовани с дървена ламперия, а четвъртата представляваше огромен огледален прозорец, от двете страни с по едно американско знаме, поръбено със златен ширит. От ниския таван грееха множество малки рефлекторни лампи.
Двама мълчаливи агенти въведоха Алекс в залата и се оттеглиха. Стъклените врати се затвориха зад гърба й. Тя погледна към Бен; явно имаше много неща да му казва, но предпочете да замълчи. Той задържа погледа й за секунда, като се опитваше да й даде кураж.
На председателското място на дългата маса седеше едър широкоплещест мъж, малко над шейсетгодишен, в строг костюм и с тъмносиня вратовръзка. В осанката му имаше нещо тържествено, приличаше на съдия. Калахан заобиколи масата и седна от дясната му страна, пооправи вратовръзката си и изчака той да каже първата дума. Нямаше съмнение кой от двамата е по-висшестоящ.
— Казвам се Мърдок — представи се едрият мъж. Гласът му беше плътен и напевен. Той посочи с бавни отмерени движения към столовете вляво от себе си. — Моля, седнете.
Бен седна, Алекс също, на по-малко от метър до него. Тя прочисти притеснено гърлото си.
Бен беше твърдо решен да вземе инициативата. Ако онези, които го бяха довели тук, целяха да го респектират, той нямаше да допусне това да се случи.
— Къде е Зоуи? — попита той.
— Мис Бредбъри е в добри ръце — каза спокойно Мърдок. — Агент Калахан лично отговаря за безопасността й.
— Тя е арестувана от ЦРУ?
— Тя е в безопасност — натърти Мърдок. — Това е, което ви се полага да знаете. — Той издаде устни, сякаш се опитваше да подреди мислите си. Наведе се напред, подпрян на лакти, и се втренчи в Бен с пронизващ поглед. — Положението е неприятно. За всички нас — добави многозначително той. Погледът му се спря на Алекс. — Агент Фиоранте, сигурно разбирате, че сте в голяма беда. Имате ли да кажете нещо, преди да започнем?