— Разбрано — отвърна Алекс.
— После искам да си вземеш малко отпуск — продължи Мърдок. — Доста нещо ти мина през главата.
Алекс му благодари и разговорът приключи.
Постепенно Зоуи се стопли и се отпусна на коженото канапе срещу камината. Свали пуловера си и го хвърли на пода.
— Май излизаш в почивка — подхвърли тя.
— Добре ще ми дойде, уверявам те!
Алекс се върна в кухнята и извади пицата от фризера. Пъхна я в микровълновата фурна и след няколко минути двете седяха на кленовия барплот, хапваха пица и я прокарваха с вино.
— Много уютна къщичка — каза Зоуи.
— Върши ми работа. Практична и удобна. Аз и бездруго рядко се вясвам тук, така че ми стига.
— Сама живееш, така ли?
— Сам-самичка на света.
— Нямаш ли си гадже?
— Нямам време за гаджета.
Зоуи пресуши чашата си и я остави на плота. По устните й пробяга усмивка.
— Ама си падаш по Бен, а?
Алекс тъкмо бе вдигнала бутилката, за да долее чашите. Ръката й застина във въздуха.
— Толкова ли си личи?
— Доста.
Алекс въздъхна. Повдигна вежди.
— И за таен агент не ставам значи.
— И той те харесва.
Алекс не отговори.
— Но ми се струва, че по мен не си пада много — намръщи се Зоуи и отпи от виното си.
— Не мога да кажа със сигурност.
— Не му се сърдя. Държах се безобразно. И то не само с него, а с много хора.
— Била си под напрежение.
Зоуи поклати глава.
— Нищо не ме оправдава. Искам да знаеш, че наистина съжалявам за стореното, за неприятностите, които причиних на всички.
Алекс се усмихна и я потупа по ръката.
— Всичко свърши — каза тя. Само че всеки момент може да започне Трета световна война, добави наум. — Във всеки случай за теб вече всичко приключи.
— С Бен ще се виждате ли пак?
— Не знам. Надявам се. Може би.
— Ако го видиш, би ли му предала нещо от мен?
— Разбира се.
— Кажи му, че не съм искала приятелят му… да му се случи… онова, което стана… Не съм искала никой да пострада. Беше просто глупав номер. Изобщо не помислих за последствията.
— Ще му предам, не се тревожи — усмихна се Алекс.
Известно време Зоуи остана загледана в една точка някъде в пространството.
— Толкова съжалявам за Никос — прошепна тя. — Той е мъртъв. — Тя подсмръкна. — Пък и Скив. Горкият, с тези крака… Не го заслужаваше.
— Не, наистина не го е заслужавал.
— Аз ще се променя — каза Зоуи. — Оттук нататък нещата ще са съвсем различни. Време ми е да порасна.
— Защо не си отворим още една бутилка? — предложи Алекс.
58
Международно летище „Бен Гурион“
50 км западно от Йерусалим
Ден осемнайсети, 15:50 ч. местно време
Ослепителната слънчева светлина удари Бен в лицето още със слизането му от самолета. Той хвана такси пред терминала и се облегна върху нагорещената винилова облегалка, като си мислеше колко добре би било, ако плоската бутилка с уиски беше сега в джоба му. Следващата му мисъл, докато очуканият бял мерцедес го носеше към местоназначението, беше какво, по дяволите, прави тук.
Йерусалим. Градът, за който в Талмуда пишеше, че Бог му е дал девет десети от всичката красота на света. Както и девет десети от всичката болка.
Сградите на хоризонта изглеждаха още по-бели под безоблачното синьо небе и палещото слънце. В известно отношение Йерусалим приличаше на всеки друг град в Близкия изток или Северна Африка: шумен и душен, бръмчащ като гнездо на оси — вряща пулсираща гмеж от коли и автобуси, от местни жители и туристи, натъпкани на няколко квадратни километра, където се сблъскват древност и съвремие, а високите сгради в покрайнините контрастират рязко с храмове на по две хиляди и повече години. Названия на местности и улици като Хълма с погребите или Булевард на десантчика напомняха за кървавата история на този град.
Йерусалим може би е преминал през повече ръце от всеки друг съвременен град с богата история и това е оставило своя отпечатък в градската среда, където християнски, мюсюлмански и еврейски архитектурни стилове и образци се борят за надмощие. Това, помисли си Бен, е нагледно отражение на тежката политическа роля, с която този град е бил орисан през вековете. Роля, която — ако казаното от Джоунс беше истина — можеше всеки момент да достигне до трагична развръзка.