Вече бе запалила двигателя, когато се сети, че можеше да се обади на Калахан по телефона. По дяволите! Беше си забравила мобилния вкъщи. Нямаше време да се връща.
Алекс даде газ и фолксвагенът се понесе между двата реда смълчани къщи. На пресечката сви наляво и се насочи към главното шосе. Движението ставаше по-оживено. През осем-девет коли напред видя големия черен шевролет. Без да го изпуска от очи, тя следваше познатия маршрут. Пусна си един диск на „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“ и закова стрелката на 100 километра в час.
След няколко минути наближиха разклона за летището. Алекс погледна назад в огледалото, за да се престрои в съответната лента; ръката й посегна към лостчето на мигачите.
Само че шевролетът не се престрои.
Продължи по главното шосе.
Алекс се намръщи. Табелките за летището профучаха една по една над главата й и останаха назад. Странно. Нали Мърдок лично й бе казал, че ще отведат Зоуи право на летището. Къде всъщност я водеха?
Тя продължи да ги следва. Мина още време. Албумът на „Крийдънс“ се извъртя до последната песен и свърши. Тя дори не забеляза. Небето се бе смрачило, по предното стъкло на колата затрополиха едри капки дъжд.
Изведнъж шевролетът отби от главното шосе и пое по някакъв страничен път. От двете страни се заредиха горички, трафикът стана значително по-рехав. Все повече се отдалечаваха от Лангли и Вашингтон; един господ знаеше накъде отиват. Някакъв вътрешен глас насочи Алекс да ги следва, но от разстояние; тя натисна спирачките и изостана.
Все повече се отдалечаваха от цивилизацията. Дъждът барабанеше по стъклото, чистачките отмерваха времето. Пътят се стесни и стана хлъзгав и неравен, но Алекс продължаваше упорито да следва шевролета, като внимаваше да не я забележат.
Вече беше сериозно озадачена. Какво ставаше? Така й се искаше да позвъни на Мърдок в Лангли! Каква глупачка беше — да забрави телефона си!
Часовникът на арматурното табло наближаваше 11, а стрелката на бензина навлизаше тревожно в червената зона, когато шевролетът най-после отби от пътя. От петдесетина метра разстояние Алекс забеляза как стоповете присветнаха и тежкият джип сви рязко по затревен коларски път, разплисквайки локвите. Тя го последва предпазливо.
Шевролетът подскачаше и се друсаше по изровения коларски път, докато стигна пред двойна желязна порта, полузакрита зад високите папрати. Дъждът шибаше като с камшици.
Алекс угаси двигателя на костенурката и измина по инерция последните метри, като спря колата зад храстите. Излезе навън в поройния дъжд и от прикритието си видя как един от агентите пристъпи съм портата и отключи катинара. Изтрака верига. Агентът бутна портата, тя се отвори със скърцане и голямата кола мина през нея.
След секунди се чуха писъци. Беше гласът на Зоуи.
Алекс нямаше нито телефон, нито оръжие. Тя пропълзя метър-два напред, като внимаваше да не настъпи някоя съчка. Косата и дрехите й бързо подгизнаха от дъжда и залепнаха върху кожата й. Надникна през гъстите листа. Зад портата се виждаше голяма къща. Приличаше на ловна хижа — закътана и непристъпна. Градината беше обрасла в бурени, мястото имаше запуснат вид, сякаш се ползваше рядко.
Хората на Калахан бяха свалили Зоуи от джипа и я влачеха към къщата. Калахан вървеше напред. Той отвори входната врата и двама мъже избутаха пищящата Зоуи вътре. Вратата се затвори зад нея.
Сърцето на Алекс биеше като чук. Погледна часовника си. Беше 11:09 ч. преди обяд. Опита се да си представи къде се намира.
Вмъкна се през отворената порта и бързо прекоси буренясалата градина, като внимателно се провираше между дърветата и храстите, за да не я видят през някой от множеството прозорци.
Пропълзя досами къщата. Сърцето й се бе качило в гърлото. Ослуша се. Не се чуваше никакъв звук.
И изведнъж зад гърба й се разнесе сухото изщракване на пистолетен ударник и тя усети допира на хладната стомана в тила си.
— Много си небрежна — каза непознат мъжки глас. — Докато ти ги следеше, аз следях теб.
Тя рискува, изви шия и хвърли поглед назад. Мъжът с пистолета беше с крехко телосложение и рижа коса, облечен в скъп костюм с дълъг черен шлифер отгоре. В очите му се долавяше насмешлив блясък. Дъждът плющеше по чадъра му.
— Ти си Слейтър — каза тя.
— А ти сигурно си агент Фиоранте. Много съм слушал за теб.