И тогава в опустошената стая отекна пистолетен изстрел.
61
Алекс трескаво претърсваше мазето за изход, за каквато и да било пролука, през която да се измъкнат навън. Напразно. Вратата беше масивна и здраво заключена. Джобното фенерче, което бе открила на една обрасла в паяжини полица, хвърляше жълт сноп светлина, който се разсейваше из тъмното помещение. Тя се надяваше да открие капак в пода, шахта за въглища, таен проход.
Нищо. Бяха попаднали в плен. Тя седна на коравите каменни стъпала и стисна главата си в ръце. Една-едничка мисъл се мяташе в съзнанието й.
Бен. Бяха му приготвили капан. Тя искаше да се свърже с него, да го предупреди, да направи нещо. Но беше късно. Може би онези вече го бяха убили. Тя усети как очите й се напълниха със сълзи.
— Алекс! — чу се припрян шепот в тъмното. Беше Зоуи. — Онези сигурно са се махнали. Да се измитаме оттук!
— Не ставай смешна!
— Не съм смешна! Да се махаме!
— Зоуи, ние сме пленници. Никъде не можем да идем.
Но докато се взираше в полумрака, тя забеляза присветването на малко екранче. Сърцето й подскочи.
— Откъде се взе този телефон?!
— Отмъкнах го от неандерталеца, който седеше до мен в колата. Той така и не забеляза.
Алекс се изсмя.
— Умен ход!
— Когато бях на петнайсет, се научих да пребърквам джобове — каза Зоуи. — А някои умения не се забравят. И знаеш ли какво? Записах всичко, което казаха тези мръсници преди малко. Реших, че може да ни потрябва.
— Да се обадим! — възкликна Алекс.
Зоуи скочи на крака и направи няколко крачки из мазето.
— Сигналът е слаб. Чакай малко! Тук се показва първото стълбче. Какъв беше номерът на полицията при вас, 911?
— Не се обаждай в полицията. Дай ми телефона. — Алекс грабна апарата от ръцете й. Сигналът беше нестабилен, едно-единствено черно деление ту се появяваше, ту отново изчезваше от екрана. Опита се да си припомни номера, който Бен й бе дал. Той сякаш с магическа сила се беше запечатал в съзнанието й. Пръстите й трескаво занатискаха клавишите.
Чу сигнал. Телефонът отсреща звънеше. Тя го остави да звъни — пет пъти, седем, десет.
— О, господи! Онези са го спипали.
На другия край на света Бен се изправи с мъка и погледна надолу, към трупа на своя нападател.
Половината от лицето на мъжа липсваше, отнесено от куршума. Кръв, парченца мозък и надробени кости бяха опръскали пода в резултат от близкия изстрел.
Бен дишаше тежко, цялото му тяло се тресеше от адреналина. Лицето му беше в кръв — неговата и на тримата мъже, чиито трупове лежаха насред съсипания апартамент.
Телефонът в джоба му продължаваше да вибрира. Дали да отговори?
Той измъкна апарата с кървави пръсти и няколко секунди го гледа втренчено. После натисна копчето за приемане на повикване и го вдигна до ухото си.
— Бен? Ти ли си, Бен?
— Алекс?! — възкликна стреснато той. По тона й разбра, че и при нея нещо не беше наред.
— Жив си. Слава богу!
— Бог този път не ми помогна особено.
— Калахан е един от тях.
— Току-що и аз разбрах. По трудния начин. Ти къде си?
— Двете със Зоуи сме заключени в мазето му. — И тя набързо изреди последните събития: как бе проследила Калахан с колата си и как Слейтър я бе хванал. Предаде му какво й бе разказал за сенатора християнин. — Самият Ричмънд не подозира какво се върши зад гърба му — обясни припряно тя. — Те просто го използват, за тях той е обикновен фигурант.
— Добре, сега слушай. — Мозъкът на Бен работеше трескаво. — Ето какво ще направиш. Не се обаждай на полицията. Твоят приятел Франк, ветеринарят, имаш ли му доверие?
— Абсолютно.
— Обади се на него. Опиши му маршрута си, за да може да те открие.
— Струва ми се, че горе-долу знам къде се намираме.