— Не знам нищо по въпроса.
Стефанидис отново повдигна вежди. В погледа му проблесна нещо, което би могло да се преведе като: „Хванах ли те?“.
— Неговата съпруга снощи ни представи другояче нещата. Каза ми, че мистър Палмър работел за вас, натоварен бил с издирването на мис Бредбъри.
Бен затвори очи. Беше скочил с двата крака в капана.
— Имам седем трупа в моргата — продължи Стефанидис. — И още единайсет ранени. Един вече никога няма да вижда. Друг — да ходи. Някой е заложил бомба в центъра на моя град и аз смятам да открия кой и защо.
Бен не отговори.
Стефанидис се усмихна, но усмивката му беше студена.
— Вие сте преживели шок. Може би не е трябвало да напускате болницата толкова скоро. Може би са ви нужни ден-два, за да проясните паметта си. Когато почувствате, че ви се говори, бих желал да ви задам същите няколко въпроса. Междувременно искам да не напускате Корфу. Мога ли да помоля за паспорта ви? Ще остане при мен, докато реша, че повече нямам нужда от вас.
— Паспортът не е у мен — каза Бен.
— А къде е?
— Беше в джоба на сакото ми, когато избухна бомбата. Също и самолетните ми билети. Сакото ми беше на облегалката на стола. Всичко изгоря.
Стефанидис го изгледа.
— Забелязах, че носите портфейл в задния си джоб. Мога ли да го видя?
Бен му го подаде и капитанът го претърси набързо. Огледа шофьорската книжка на Бен, върна му я и опипа с пръст дебелата пачка банкноти.
— Доста пари — отбеляза той. — Особено за студент.
— Не ползвам кредитни карти — каза Бен. — Обикновено не нося и паспорт със себе си.
— Вие сте доста странен човек. Предпочитате да пропътувате близо две хиляди километра, вместо да проведете един телефонен разговор. Носите хиляди евро в брой, вместо да ползвате кредитна карта. Настоявате да ви изпишат от болницата, преди още раните ви да са започнали да заздравяват. А пък моята работа е да забелязвам такива необичайни неща. Питам се: за къде и защо толкова бързате?
— Смятате, че съм замесен в тази история?
— Смятам, че не ми казвате всичко — каза Стефанидис. — Смятам също, че трябва внимателно да обмислите онова, което искате да ми кажете. Ще поговорим пак. А сега можете да си вървите.
Бен беше до вратата, когато Стефанидис го повика. Подаде му найлонова торба за боклук.
— Вещите ви — каза натъртено той. — Онези, които не са изгорели в огъня.
Бен взе торбата и си тръгна.
Излезе от полицейския участък, сякаш се движеше в мъгла, стиснал торбата в ръка. Дори не поглеждаше встрани. Продължи да крачи, местейки в просъница краката си — първо единия, после другия, вперил поглед в земята пред себе си, докато мислите се блъскаха и крещяха в главата му. Не мислеше за разговора със Стефанидис, нито как се бе оставил полицаят да го вкара в капан с въпросите си, нито как затъваше все по-дълбоко в някакво тресавище, нито дори, че нямаше представа какво се случва.
Детето ми никога няма да познава баща си.
Проклет убиец!
Дяволите да те вземат! Не знам как ще живееш занапред с гузната си съвест!
Думите бяха като ножове, които го пронизваха в сърцето. Той вървеше напред, като напразно се опитваше да ги заглуши. Постепенно излезе от града и се озова на някакъв пристан, под който лениво се полюшваха привързани рибарски лодки. Слезе надолу по ронещите се циментови стъпала и тръгна по мекия пясък. Пустият плаж се извиваше като дъга, зад него се издигаха ниски скали, от всички страни заливчето беше заобиколено от гъсти борови гори, които стигаха чак до хоризонта.
Бен се облегна на една скала, постепенно се смъкна надолу и пусна торбата между краката си. Затвори очи. Силите му сякаш напълно го бяха напуснали.
Беше отчаян. В съзнанието си още виждаше лицето на Чарли. Крясъците на Ронда отекваха в главата му. Тя беше права. Чарли беше мъртъв заради него. Той го бе подвел, казвайки му колко лесно ще бъде всичко.
Защо допусна, че ще е лесно? Кога нещо е било лесно в този живот? Тъкмо ти трябваше да знаеш това. А сега заради теб Чарли е мъртъв.
Потта щипеше лицето му, смъдеше му на очите. Имаше остра нужда от силно питие. Пресегна се и разхлаби връзките на найлоновата торба. Сред овъглените останки от пътната си чанта намери мобилния телефон, напълно съсипан. Захвърли го в пясъка. Бръкна отново в торбата, напипа плоската бутилка, отвъртя капачката и отпи голяма глътка от горещото уиски. То опари езика му, по тялото му се разля приятна топлина, нервите му, сплетени на топка в стомаха, сякаш се поотпуснаха. Бен притвори очи и въздъхна.