Бен изчака още половин час. По пясъка не се виждаше жива душа. Той мушна по една берета в джобовете на джинсите си, отвори външната врата и извлече трупа на Хъдсън отвън на пясъка, като го плъзгаше върху найлоновия чувал.
Разстоянието не беше малко, а труп върху мек пясък тежи доста. От опъването на шевовете по шията си Бен изпитваше остра болка. Докато стигна избраното място на стотина метра от бунгалото, бицепсите и раменните му мускули бяха пълни с млечна киселина. Той остави трупа между две пясъчни дюни и тръгна по обратния път, задъхан от усилието. Хвана Каплан за китките, стисна зъби и извлече и нея на пясъка. Докато главата й се мяташе ту на една страна, ту на друга, той си въобрази, че широко отворените й очи са вторачени в него. Беше му неприятно да гледа трупове на красиви жени, но пък, от друга страна, беше благодарен, че поне не той я бе убил.
Обърна гръб на двата трупа под лунната светлина, наведе се и изкопа плитък гроб в падината между двете дюни. После с крак ги претърколи един по един в ямата. Каплан падна първа, а Хъдсън се просна отгоре й; главите им издадоха тъп звук, когато се удариха една в друга.
Бен затрупа дупката с пясък. Раците по брега щяха да свършат останалото.
Той се огледа, забеляза наблизо изгнилия корпус на изоставена дървена лодка и я придърпа върху гроба. Отиде до морето, като внимателно зариваше стъпките си. Разглоби двата пистолета и запрати частите им далеч навътре във водата.
Когато привърши с почистването на къщата, на изток вече се зазоряваше. Той си взе душ и се преоблече, изгори изцапаните с кръв джинси и риза отвън на пясъка и разпръсна пепелта. Остави на масата 500 евро заедно с бележка до Спиро, в която се извиняваше за счупения аплик и изровената каса на вратата, като обясни щетите с прекомерна употреба на хубавото бяло вино, което любезните домакини бяха оставили в хладилника.
Слънцето изгряваше иззад морето, когато той излезе от бунгалото и закрачи към града. Взе такси за летището, като се извърна няколко пъти назад, за да провери дали не го следят. Не му се искаше хората на Стефанидис да го арестуват тъкмо когато се опитваше да напусне Гърция. Плановете му бяха да кацне в Америка още преди да усетят отсъствието му.
На летището взе паспорта си от шкафчето в гардероба и с билета за връщане се качи на първия възможен полет за Атина. Точно по обяд атинско време вече отпиваше от първото си за деня уиски с лед в полупразната бизнес класа на един „Боинг 747“ на път за Атланта.
Не знаеше какво го очаква в Съединените щати. Но бе твърдо решен да открие Зоуи Бредбъри, жива или мъртва.
След което някой някъде щеше да си плати за онова, което й бяха сторили.
23
Джорджия, САЩ
Ден тринайсети
В Джорджия не беше много по-горещо, отколкото в Корфу, но пък беше поне два пъти по-влажно. Петнайсет минути след като Бен слезе от самолета на международното летище „Хартсфийлд-Джаксън“ край Атланта, ризата му бе залепнала от пот.
Той свери часовника си по местното време. Благодарение на часовата разлика бе пристигнал в Атланта приблизително по същото време, по което бе излетял от Атина, и слънцето беше високо в небето. На летището той нае голям сребрист крайслер и пое по дългия път към Савана със свалени прозорци.
Пристигна в късния следобед. Савана беше богато озеленен град, с разкошни сгради в колониален стил, които имаха вид, сякаш тук Гражданската война изобщо не бе започвала. Първото, което Бен предприе, бе да позвъни на номера от визитката на Стив Макклъски, но чу само автоматично съобщение, че линията е прекъсната. На картичката нямаше номер на стационарен телефон, а в указателя не фигурираше Стив Макклъски, адвокат. Но Бен поне имаше адреса. Той направи справка с картата на града, обърна големия крайслер в нужната посока и даде газ.
Откри сградата, в която се помещаваше Макклъски, някъде в покрайнините на града, далеч от достолепните стари къщи, заобиколени от пищна зеленина. Очаквал бе да види нещо, което повече да прилича на адвокатска кантора — било то модерен билдинг със стъклени стени или пък някоя от онези елегантни къщи в колониален стил с колони и парадно стълбище — но вместо това се озова пред мизерна бръснарница, забита сред мрачна редица запуснати рушащи се сгради. Отвън имаше малък буренясал паркинг. Погледна още веднъж картичката, която носеше в джоба си. Адресът беше същият.