Срещите с непознати не бяха по вкуса на Бен, но в неговата професия често му се бе налагало да разговаря с хора, които се страхуваха да разкрият самоличността си. Опитът му показваше, че обикновено си струва да се ходи на такива срещи дори само като част от процеса на елиминиране на погрешни следи.
Той погледна часовника си. Трябваха му два часа, за да стигне до уговореното място. Обърна колата и пое на югозапад, в обратната посока на боядисаните в бяло къщи в колониален стил с техните безупречно поддържани сочно зелени ливади и тихи улички с тунели от дървета. Отби се в една крайпътна закусвалня и изпи четири чаши от най-доброто кафе, което бе опитвал извън Италия. После отново погледна часовника си, качи се в колата, закова стрелката на 100 км/ч. и пое към мястото на срещата.
Когато слезе от крайслера и закрачи към бара, отвътре думкаше музика, която се чуваше и през стените. Той бутна вратата и шумът го удари в лицето, примесен с непоносим задух и остра миризма на цигарен дим, бира и стотина потни тела. Огледа помещението. Над бара беше закачено знамето на Конфедерацията с две кръстосани саби. Келнерки на високи токове, с плитки джинсови шорти и скъсени до под гърдите тениски се провираха между масите. Върху нисък подиум бяха подредени на стойки електрически китари, комплект барабани и цяла планина от усилватели и колони в очакване на музикантите.
Бен си запробива път през тълпата според указанията, които му бе дал гласът по телефона. Между флипера и телефонната кабина имаше врата, която водеше към тъмно стълбище със скърцащи дървени стъпала. Той се изкачи и пое по мрачен, миришещ на мухъл коридор; музиката вече се чуваше изпод краката му, подът трепереше от плътния бас. Когато засвиреше оркестърът, сигурно щеше да се чува два пъти по-силно. Той стигна до една врата и почука.
— Влез! — чу се отвътре женски глас.
Бен отвори вратата и влезе в нещо като офис, но с доста запуснат вид. Вътре имаше бюро с дървен стол, празен библиотечен шкаф и високо изсъхнало растение в саксия, което сигурно не бе поливано от месеци.
Жената беше сама в стаята и стоеше до бюрото. Дребна и жилава, на ръст не повече от метър и петдесет и пет, трийсетинагодишна. Косата й беше изрусена, дълга и къдрава. Носеше ботуши с високи токове, плътно прилепнали джинси и велурено яке; през рамо на каишка бе преметнала тежка кожена чанта.
— Разговарях по телефона с някакъв мъж — каза Бен.
— Разговарял си със Скив — каза троснато тя.
— Къде е той? — Бен пристъпи крачка към нея.
— Не мърдай, господинчо! Аз задавам въпросите тук. — Ръката й се стрелна и измъкна грамаден револвер от чантата. Тя го хвана здраво с две ръце и го насочи към гърдите на Бен. Сухожилията на китките й изпъкнаха от тежестта.
— Е, добре, слушам внимателно — каза Бен. — Какво точно искаш да знаеш?
— За кого работиш?
— Кое те кара да мислиш, че работя за някого?
— Ако си от хората на Клийвър, жив няма да се измъкнеш оттук. — Заканата й прозвуча така, сякаш нямаше да се поколебае да я изпълни.
— Аз дори не знам кой е Клийвър.
— Да бе! — Тя се намръщи. — Ти откъде си всъщност?
— Не съм тукашен — каза Бен. — Виж, трябва наистина да говоря със Стив. Скив — поправи се той. — Или както там му викате. Много е спешно.
— По-полека! — Тя вдигна пистолета.
Бен не го изпускаше от очи. Огромен револвер, най-тежък калибър, от неръждаема стомана. С такива ловците стреляха по мечки гризли в Аляска. През отворите на барабана се виждаха тъпите носове на дебелите куршуми с кух връх. Диаметърът на дулото беше близо половин цол. Определено не беше оръжие за крехка жена като нея. Тя с усилие успяваше да го задържи в хоризонтално положение. Ако произведеше изстрел, откатът щеше да прекърши и двете й ръце като сламки.
— Не е твой, а? — попита Бен. — Допускам, че е на Скив.
Тя направи гримаса.
— Какво значение има на кого е! И аз мога да ти пръсна черепа с него. Като нищо ще го направя. Така че не се приближавай и се постарай да ти виждам ръцете.
— Скив е трябвало поне да ти покаже как се ползва, преди да те остави тук вместо дворно куче — каза Бен. — Ударникът не е запънат назад. Така няма да гръмне.
Тя погледна пистолета в ръцете си, после отново вдигна недоверчиво очи към Бен.
— Опитай се да дръпнеш спусъка — каза Бен, — и ще видиш, че нищо няма да се случи. Виждаш ли онова чукче там отзад? Трябва да го запънеш с палец.