Тя изпълни указанията.
— Докрай назад, докато щракне.
Двойното изщракване на смазания механизъм се чу отчетливо в настъпилата тишина. Големият барабан с пет патрона се завъртя на една страна и се застопори.
— Така — каза той. — Сега можеш да си спокойна, че ако се наложи, наистина ще ме застреляш. Но преди да го направиш, позволи ми да ти докажа, че не съм от хората на Клийвър. Който и да е въпросният Клийвър. Сега ще бръкна в джоба на сакото си. Не се плаши, не съм въоръжен. — Той извади паспорта си и го хвърли на бюрото. — Вътре има печат от граничните контролни служби на САЩ с днешна дата. Казвам се Бен Хоуп. По паспорт Бенедикт.
Тя протегна ръка, вдигна паспорта и го прелисти. Пистолетът в ръката й леко потрепери. Бен можеше без усилие да й го отнеме. Но той само стоеше и се усмихваше. Тя го погледна, после отново се загледа в паспорта.
— Сега вярваш ли ми?
Жената отпусна ръката си с пистолета. Чертите на лицето й се смекчиха, в очите й се четеше облекчение.
— Е, добре — каза накрая тя. — Вярвам ти.
— В такъв случай освободи ударника на револвера.
— Моля? Аха, добре. — Тя задържа чукчето с левия си палец и леко натисна спусъка, докато ударникът се смъкна надолу.
— Ти така и не ми каза името си — отбеляза Бен.
— Моли.
— Много ми е приятно, Моли.
— И така, какво търсиш в Джорджия, мистър Хоуп?
— Можеш да ми викаш Бен. Идвам от Европа, за да открия Зоуи Бредбъри.
— Не ми приличаш на човек, който си пада по такава уличница.
— Зоуи има проблеми.
Моли се изсмя.
— Тя самата е един жив проблем!
— Скив също има проблеми — продължи Бен. — Иначе едва ли щеше да ми навираш тая цев в лицето.
— Съжалявам. Трябва да бъда внимателна.
— Къде е той?
— Крие се от Клийвър.
— Ще ме заведеш ли при него? — попита Бен.
24
През нощта Моли го откара с колата си на юг, по крайбрежната магистрала към Джаксънвил. Капките роса по предното стъкло скоро се превърнаха в проливен дъжд с гръмотевици; пътят беше мокър и лъщеше. Първите няколко километра двамата пътуваха мълчаливо, докато чистачките ритмично отмерваха времето.
— Ех, как ми се ще да пийна едно! — каза внезапно тя. — Още ми треперят ръцете. — Изгледа го с крайчеца на окото си и за пръв път се усмихна. — Никога през живота си не бях насочвала пистолет към някого.
— Добре се справи — каза Бен. Бръкна в джоба си и извади плоската бутилка. — Ето, дръпни му една глътка. Ще те отпусне.
Тя отпи.
— Не е никак лошо — каза тя. — Какво е?
— „Лафройг“. Малцово уиски, десетгодишно.
— Бива си го. — Тя отпи още една глътка, млясна и му върна бутилката. — А можеш ли да бръкнеш в жабката? Сега пък взе, че ми се и припуши…
Бен отвори жабката пред себе си.
— Хавански пури? — изненада се той.
Малките кубински пури бяха опаковани в индивидуални алуминиеви гилзи. Бен разпечата две, запали ги с бензиновата си войнишка запалка и й подаде едната.
Моли дръпна с наслада и изпусна облак дим.
— И така, мистър Хоуп… искам да кажа, Бен! Кой си ти всъщност?
— Някой, който иска да помогне.
— Ти май доста разбираш от пистолети. За англичанин, имам предвид. Аз пък си мислех, че при вас са забранени.
— Аз не съм чист англичанин — каза Бен. — Наполовина съм ирландец.
— Коя половина ти е ирландска?
— По-добрата.
Тя се засмя.
— Така си и знаех. Всички англичани, които съм срещала, са били все някакви надути смотаняци.
— Разкажи ми за Скив — каза той.
— Запознахме се в правния факултет.
— И ти ли си адвокатка?
Тя поклати глава.
— Не издържах приемния изпит за адвокатурата. Уплаших се и си излязох. Така че сега съм помощник-адвокат. Известно време работих при Скив, но сега съм към една по-голяма кантора в Атланта.
— Защо Скив прати теб да се срещнеш с мен?
— Защото той самият не може да отиде никъде. След малко ще видиш.
— Какво му е?
— Хората на Клийвър. Откриха го. За малко не го убиха. Може би щяха да го направят, ако в този момент не се бях появила аз и не бях повикала полиция.