Чарли се оправи добре в живота, помисли си той. Това наоколо не беше никак зле за един практичен земен лондончанин, започнал навремето като шофьор на камион в Кралските инженерни части. Той бе отишъл при военните още след гимназията. В 22-ри полк на Специалните десантни части Чарли така и не бе стигнал по-нагоре от редови боец. Не бе пожелал. Единствената му амбиция беше да бъде най-добрият на своето равнище. Бен някак си не можеше да си представи, че се е оженил за пари. Той се запита дали приятелят му е щастлив, заобиколен от цялото това богатство.
Чарли и булката бяха сред танцуващите двойки на ливадата. Когато го позна, Бен се усмихна. Ако не се броеше смокингът, приятелят му почти не се беше променил. Оркестърът засвири старо джазово парче, което му беше смътно познато — Глен Милър или Бени Гудман. Медните инструменти блестяха на слънцето.
Бен остана леко встрани, заслушан в музиката, докато очите му наблюдаваха хората и регистрираха всичко в тази празнична сцена. Припомни си собствената си сватба само преди няколко месеца. Ръката му инстинктивно посегна към златната халка, която носеше на тънка кожена каишка около врата си. Попипа я през фината памучна материя на ризата, докато със силата на волята си се опитваше да спре извиращите в съзнанието му спомени — онези, лошите, от деня, в който всичко това бе приключило за него.
В един миг цялата сцена изплува пред очите му. Той примига, за да прогони образа, да го отпрати в сенките на душата си. Но знаеше, че образът ще се върне.
Танцът свърши. Чуха се аплодисменти и още смях. Чарли видя Бен и му махна. Целуна своята булка и я отпрати сред група весело дърдорещи приятелки край тентата. Оркестърът подхвана ново парче. Чарли притича до Бен, широко усмихнат и видимо развълнуван.
— Доста различно изглеждаш в цивилни дрехи — отбеляза Бен.
— Мислех си, че няма да дойдете, сър. Радвам се да ви видя. От няколко дни се опитвам да се свържа с вас по телефона.
— Получих съобщението ти. И ми говори на Бен, стига с това „сър“!
— Хайде, добре дошъл, Бен.
— Добре заварил — отвърна Бен, като приятелски тупна Чарли по рамото.
— Е, как я караш? — попита Чарли. — Как вървят нещата ти?
— Доста време мина — каза Бен, избягвайки въпроса.
— Кажи-речи, пет години.
— Честита женитба! Радвам се за теб!
— Благодаря. Много сме щастливи.
— Хубава къщичка си имате.
— Това тук ли? — С широк замах Чарли посочи голямата къща и зелените ливади на имението, които стигаха едва ли не до хоризонта. — Сигурно се шегуваш. Всичко е на родителите на Ронда. Те плащат и сватбата. Знаеш как е, единствена дъщеря и така нататък. Малко се поувлякоха, ако питаш мен. Гледат да се изфукат с парите си. Ако зависеше от нас с Ронда, щяхме да се разпишем в гражданското и после да изпием по бира с приятели в най-близката кръчма. — Той се усмихна умилено. — А с теб какво става, Бен? Ти реши ли се най-после?
— Да се реша?
— Разбираш какво имам предвид: нормален живот, жена и деца, такива работи.
— Аха! — Бен се поколеба. Е, какво пък? Нямаше смисъл да се преструва. — Да, ожених се — каза тихо той.
Очите на Чарли блеснаха.
— Супер! Браво, човече! Кога?
Бен не отговори веднага.
— През януари.
Чарли се огледа.
— С теб ли е?
— Няма я — отвърна Бен.
— Колко жалко! — каза Чарли, видимо разочарован. — Много бих се радвал да ни запознаеш.
— Няма я вече — добави Бен. — Няма я на този свят. — Думите излязоха от устата му по-рязко, отколкото искаше. Все още му беше трудно да ги изговаря.
Чарли пребледня. Погледна към обувките си и помълча няколко секунди. Накрая попита шепнешком:
— Кога се случи?
— Преди пет месеца. Наскоро, след като се оженихме.
— Господи! Не знам какво да кажа…
— Не е нужно да казваш нищо.
— А ти как си? — попита неловко Чарли. — Как се справяш?
Бен сви рамене.
— Имам и добри, и лоши дни. — Споменът за студения допир на браунинга върху челото му беше още пресен.
— Как се случи? — попита Чарли след още една дълга пауза.