— Не можеш да останеш тук вечно.
— Ще остана, докато Клийвър забрави за мен. Или докато умра, което от двете се случи по-напред. Не мога да си ида у дома, никъде не мога да ида. Ако ме намерят, ще ме убият. Може да се пропия до смърт, както си седя на този стол. — Скив вдигна поглед към Моли, която му се усмихваше през сълзи. — Какво да ти кажа? В деня, в който срещнах Зоуи Бредбъри, аз все едно смачках живота си като топче хартия и го хвърлих в камината. Загубих всичко. Загубих най-добрата жена, за която бих могъл да мечтая.
— Мен не си загубил — прошепна тя, наведе се и го целуна по потното чело.
Той се обърна и изгледа Бен.
— Ами ти? Ти какво ще правиш оттук нататък?
— Мисля да навестя Огъста Вейл — каза Бен.
— Мога да ти дам номера й.
— Добре. След което искам да поговоря с Клейтън Клийвър. — Бен посегна и извади портфейла си. — Но първо искам да те помоля още нещо.
— Какво?
— Да ми продадеш револвера си. Имам усещането, че може да ми потрябва.
25
Беше късно, когато Моли откара Бен обратно до Хайнсвил. На раздяла стисна ръката му и му пожела късмет. Усмихнат, той я изпрати с поглед, докато потегляше в дъждовната нощ, после се качи в крайслера и пое към Савана. В брезентовата чанта на седалката зад него се намираше .475-калибровият ловен револвер на Скив заедно с кутия патрони с кух връх.
Когато стигна в Савана, Бен си взе стая в хотел. През нощта дълго стоя до отворения прозорец, загледан към едноименната река, и размишлява върху случилото се. Беше уморен до смърт, но сънят не идваше; в главата му се блъскаха хиляди тревожни мисли.
Ако в Гърция нещата му бяха изглеждали неясни, сега картината постепенно се запълваше. И ставаше все по-грозна. Докато подреждаше парченцата от мозайката, той си каза, че шансовете да открие Зоуи жива бяха по-малки от всякога.
Сега вече поне знаеше името на онзи всемогъщ богаташ, който се бе почувствал достатъчно застрашен от нея, за да предприеме драстични действия. Сто милиона долара плюс кандидатурата му за губернатор на Джорджия — при такъв залог човек бе способен на всичко.
Бен вече знаеше и как името Клийвър бе попаднало в телефонното й тефтерче. Но как и защо Зоуи го бе изнудвала, си оставаше загадка. Едно беше ясно: цената, поискана от нея, му се бе сторила прекалено висока. Десетте милиона го бяха подтикнали да започне да обмисля начини да избегне плащането. Пък и Клийвър нямаше как да е сигурен, че след като веднъж й плати, тя ще престане да го тормози. Ако онова, с което го държеше, беше наистина толкова важно за него, след година-две тя щеше да се появи отнякъде и да му поиска още. И така, докато го изцеди докрай.
Имаше само един начин заплахата да бъде премахната веднъж завинаги. Това бе смразяваща кръвта логика, но Бен си даваше сметка, че от гледна точка на Клийвър тя беше единственото решение на дилемата. За него животът на Зоуи струваше далеч по-малко от десет милиона долара.
Оставаше Скив Макклъски. За Клийвър адвокатът беше просто досадна подробност, която трябваше да бъде премахната. Първият опит не бе успял, но рано или късно Клийвър щеше да се добере и до него и Макклъски го знаеше. Клийвър нямаше да се спре пред нищо, докато не затвори устата на всеки, който знаеше нещо по въпроса. Първо Никос Карапиперис, после Чарли.
Беше негов ред. Изведнъж всичко му се изясни. Ако той, Бен, не успееше да се добере до Клийвър и да го спре, Клийвър щеше да му види сметката. За сто милиона могат да се купят много наемни убийци и Бен просто нямаше да усети откъде му е дошло.
Докато седеше в тъмното, пушеше цигара след цигара и изпиваше съдържанието на минибара, мислите му се насочиха към Том и Джейн Бредбъри. По какъв начин, с какви думи щеше да им каже, че дъщеря им почти сигурно е мъртва?
Той се помъчи да забрави за тях. Щеше да се притеснява, когато му дойдеше времето. А за момента имаше една-едничка цел: да открие Клейтън Клийвър.
Денят започна, облян в ярка слънчева светлина. Бен изчака, докато стана девет, и позвъни на номера на Огъста Вейл, който му бе дал Скив Макклъски. Отговори плътен, тържествен мъжки глас:
— Резиденцията на мис Вейл!
Бен обясни, че е близък приятел на семейство Бредбъри, случайно минаващ през Савана, и попита дали е удобно да посети мис Вейл. Със същия тържествен глас мъжът му нареди да изчака.
Още с вдигането на слушалката мис Вейл се хареса на Бен. Гласът й звучеше бодро и уверено. Тонът й бе официален, но от него бликаше някаква особена топлота. Заяви, че й е особено приятно да се чуе с приятел на семейство Бредбъри. Но защо не заповядате на кафе? Тя имала да свърши нещо сутринта, но от единайсет нататък била свободна.