Бен използва времето, за да се поразходи из стария град и да си купи дрехи. Спря се на семпло, но елегантно облекло: тъмни джинси, бяла риза, черно сако. Преоблече се в хотела, после се качи в крайслера и подкара към резиденцията на мис Вейл до един от четирите квадратни парка, около които бе построен историческият градски център.
Това беше нещо повече от къща. Импозантното имение в колониален стил, което се извисяваше над околните резиденции, бе далеч от улицата, разположено сред градина с пищна зеленина и лехи с цветя. Бен се приближи до входната врата. Там го чакаше икономът с тържествения плътен глас, с когото бе разговарял по телефона. Той го въведе в огромно фоайе с мраморен под на черни и бели квадрати и картини с позлатени рамки по стените.
— Ще позволите ли да поема чантата ви, сър? — попита мъжът.
— Предпочитам да остане при мен — каза Бен.
Часовникът в антрето удари единайсет, когато икономът поведе Бен към салона. Той почука, бутна навътре двойната врата от полирано орехово дърво и обяви:
— Мистър Хоуп, мадам.
Мис Огъста Вейл се надигна от стола си и тръгна усмихнато към Бен. Беше висока, с изправена стойка и извънредно елегантна. Може би наближаваше седемдесет и пет, но все още беше сияйно красива, с гладка кожа, безупречно равни зъби и коса, която по-скоро беше платинено руса, отколкото бяла. Облечена беше с копринена блуза и черна пола, а на шията си носеше наниз от перли. Когато му подаде ръка, диамантеният й пръстен проблесна на слънчевата светлина, която нахлуваше през големите френски прозорци.
— Особено ми е приятно, мистър Хоуп.
— Моля ви, наричайте ме Бен.
— Бен? От Бенджамин?
— Бенедикт — каза той. — Всички ми викат Бен.
— Но Бенедикт е много благозвучно име! — възрази старата дама, твърдо решена да го нарича именно така.
Тя го покани да седне и помоли иконома да им донесе кафе и сладкиши. После деликатно се отпусна в едно изящно канапе, наподобяващо стила от времето на Луи XIV. Изпод канапето малък пекинез хвърли подозрителен поглед на Бен и тихо изръмжа.
— Имате прекрасен дом — каза Бен.
— Благодаря! Къщата е семейна собственост от обявяването на независимостта. — Мис Вейл се усмихна. — Значи вие сте приятел на семейство Бредбъри? — попита тя, като го наблюдаваше внимателно.
Той кимна.
— Том и Джейн ви изпращат много поздрави.
— Какви мили хора! — каза тя. — А и Оксфорд е хубав град. Мисля да прескоча през август, по време на лятното училище.
— Предполагам, че се увличате по археологията.
— Да, така е — отвърна тя. — Археологията ни събра със Зоуи. Такава надарена девойка! Много интелигентна. Понякога проявява инат. И леко необуздана…
— Да, така се говори.
— Виждали ли сте я скоро?
— Когато я видях за последно, беше ей такава. — Той показа с ръка на метър от пода.
Мис Вейл се усмихна.
— Значи не сте от многобройните й ухажори.
— Не, не съм от тях.
Тя не отвърна на уточнението, но на Бен му се стори, че забеляза облекчение и одобрение в погледа й.
— А с какво се занимавате, Бенедикт? — попита любезно тя.
— Бен, ако обичате. Студент съм, следвам в Оксфорд при Том Бредбъри.
— Вие сте богослов! Ах, колко възвишено!
— Надявам се да стана.
— В такъв случай трябва да използвате цялото си име, толкова е красиво! Знаете какво означава, нали?
Той не отговори.
— „Благословен“ — подсказа тя.
— Понякога ми се струва, че съм по-скоро прокълнат, отколкото благословен.
Погледите им се срещнаха за миг. Бен казваше самата истина, но тя се засмя.
— Не бива да говорите такива неща. А сега, Бен, кажете ми къде сте отседнали.
Той назова името на хотела си; мис Вейл поклати глава.
— Не, аз няма да допусна това. Вие трябва да дойдете тук, ще бъдете мой гост!
— Не бих желал да ви затруднявам.
— Няма да ме затрудните ни най-малко. Можете да се настаните в навеса за карети. Не се тревожете, преустроен е за гости. Така няма да си пречим взаимно.
— Много любезно от ваша страна — каза Бен.